„Жив е той, жив e …“

1
Добави коментар

Напоследък в групита за кандидат-студенти на СУ във фейсбук се наблюдава „възкръсването“ на литературни автори, исторически личности и тем подобни.

В навечерието на матурите Пейо Яворов пожела успех на всички зрелостници. Това даде старта на тази тенденция, която е чиста гавра с хората, които с направили нещо за страната си.

Снощи се разигра и поредната гавра, но вече в по-голям мащаб. Темата по която спориха Александър Стамболийски, Стефан Стамболов и Симеон Велики беше, кой от тези управници ще се падне на днешния изпит по История отново в СУ.

Последната тъпа шега е озаглавена „Духът на Цар Самуил“ и гласи следното:

Според автора, паметникът на Самуил е гавра с великата му личност, но тази тъпа публикация не е. Какво наивно и плоско мислене.

Всички тези „възкръсвания“ на личностите свързани с България по един или по друг начин е гавра с паметта им. Не е уместно да се шегувате с тези хора. Тези, които правят тези профили са същества, които нямат грам усещане за това с какво може да се шегуваш с какво не. Такива хора нямат уважение към себе си, а какво остава към другите.

„Бог да пази България“ и не от кой да е, а от нас българите.

 

happy wheels 2 demo

1
Добави коментар
GotinPich
GotinPich

На днешния ден през 1876 г. като войвода на чета, преминала Дунава, за да освобождава българския народ от турско робство, загива гениалният поет Христо Ботев. Той пада пронизан в подножието на връх Камарата в Стара планина, като обстоятелствата около смъртта му още не са напълно изяснени. Ботев е само на 28 години, но до ден-днешен блестящите му 20 стихотворения са ненадминати в българската поезия. Предлагаме ви най-емблематичното, в което главният герой всъщност е поетът.

Хаджи Димитър

Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка.

На една страна захвърлил пушка,
на друга сабля на две строшена;
очи темнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!

Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жътварка пее нейде в полето,
и кръвта още по–силно тече!

Жътва е сега… Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак… Но млъкни, сърце!

Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небе, звяр и природа
и певци песни за него пеят…

Денем му сянка пази орлица,
и вълк му кротко раната ближи;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!

Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, –
Балканът пее хайдушка песен!

И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, –
тихо нагазят трева зелена
и при юнакът дойдат, та седнат.

Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
третя го в уста целуне бърже, –
и той я гледа, – мила, зесмена!

„Кажи ми, сестро де – Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата, –
аз искам, сестро, тук да загина!“

И плеснат с ръце, па се прегърнат,
и с песни хвръкнат те в небесата, –
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата…

Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, –
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак пече ли – пече!

Напечатано за първи път във в. „Независимост“ през 1873 г.