Днес решавам просто да напрвя нещо, ей така.
Боса тръгвам, ходя по асфалта, просто ей така.
Две жени ме гледат: \“Ах, ах нима не те е страх?
Ставаш, хей, момиче май съвсем за смях.\“
Боса по асфалта вървя си,
свиркам си и нищо не търся –
просто детски навик още в мен живее.
Боса по асфалта минавам,
знам че няма мода такава –
просто детски навик още в мен живее.
Тъй ще бъде някак по-различно в този град голям.
Боса тръгвам, чувам разни гласове от тук, от там:
\“Гледай ти, каква шега. Хей, момиче, не така –
знай, че туй асфалт е, а не е река.\“
Боса по асфалта вървя си,
свиркам си и нищо не търся –
просто детски навик още в мен живее.
Боса по асфалта минавам,
знам че няма мода такава –
просто детски навик още в мен живее.
Боса по асфалта вървя си,
свиркам си и нищо не търся –
просто детски навик още в мен живее.
Боса по асфалта минавам,
знам че няма мода такава –
просто детски навик още в мен живее.
