Днешният ден, отбелязван от тоталитарната власт цели 45 години като най-големия национален празник, е интересен повод да се погледне към начина, по който българите отбелязват отминаващата 20-та година от промените. Гледна точка на Георги Папакочев.
Дори и двойните избори през това лято не поставиха темата за 20-годишния демократичен преход на България в центъра на политическия и обществен дебат. По същия начин, по който осъждането на комунизма и несъстоялото се вече четири петилетки разкриване на престъпленията на тоталитарния режим не попадна в дневния ред на обществото. Частичното, все още, отваряне на досиетата на агентите от тайните комунистически служби породи огромен обществен интерес, който бившият премиер на страната и лидер на БСП Станишев определи като проява на „ненормалност“ на обществото, а извадената досега наяве огромна кохорта агенти и доносници, собственици и журналисти от медиите, успя за пореден път да деформира пропагандно изводите, които гражданите трябваше да направят още в първите години след 1989-та.
Възкръсването на една епоха
Вместо това през изминалите 9 месеца от 20-та година на прехода българите се нагледаха по държавната си телевизия на архивни филми за храбрите „богомилрайновски“ родни разузнавачи на западния „Тих фронт“, за действията на Народната милиция по изграждане моралния облик на строителите на социализма, за безкомпромисната борба на тайните служби срещу буржоазните елементи в социалистическата държава.
Да не забравяме и знаменитото предизборно трамвайче на БСП, управлявано мъдро от партийния лидер по завоите към софийската „Духовна семинария“. Младите тв-зрители бяха забавлявани в гледано риалити шоу не от друг, а от веселия внук на бай Тодор Живков, а хит на софийските кръчми през сезона се оказаха т. нар. „съветски вечери“, на които с алкохолен ентусиазъм са изпълнявани вечнозелените хитове на строителите на комунизма „Земя в илюминаторе“, „Подмосковские вечера“ и, естествено, палавата песен на „Чебурашка“. Особен „пирон“ в юбилейната годишнина от демократичния преход се оказа решението на съветниците в гр. Златица да издигнат пред общината бюст-паметник на своя съгражданин Вълко Червенков, една от най-мракобесните фигури на българския сталинизъм, положила основите на комунистическите концлагери в страната.
Дългата сянка на миналото
Като естествено продължение на тази линия, от мазетата на НХГ бяха извадени старателно съхраняваните образци на „високото“ тоталитарно изкуство между 50-те и 80-те години, за да може българската общественост отново да види образите на своите партийни вождове от миналото, лъснати пионерчета и усмихнати текезесари на полето. За да не би случайно да ги е забравило!
Е, ентусиасти организираха дискусия за безобразията от т. нар. „Възродителен процес“, но тя премина на плебейско медийно равнище. Обявено беше също, че в централна софийска градинка ще бъде изграден паметник на жертвите на комунизма по света, но веднага бдителни и недоволни „творци“ отбелязаха, че конкурсът за монумента бил подигравка, защото се предвиждало изграждането на тоалетна в неговата основа.
Така в общи линии България отбелязва второто десетилетие от демократичния си преход до днешния знаков ден. Който със сигурност ще бъде празнуван от неподозирано много хора. Все още.
