Да живееш във Велико Търновo

„Прекарах 5 години, наранявайки добра жена, оставайки с нея без напълно да я избера.
Исках да бъда с нея. Исках да я избера. Тя беше изключителна жена, умна, забавна, секси и чувствена. Караше цялото ми тяло да се смее с нейния бърз ум и екзотичната си красота. Будех се всеки ден обгърнал я в ръцете си, бях на най-щастливото място. Обичах я диво.…
За нещастие, както се случва с много млади двойки, нашето невежество как трябва да се обичаме, бързо доведе до стресиращи предизвикателства в нашите отношения.

Сутрешното ми щастливо събуждане бе изместено от отчужденото и незрялото поведение в ежедневието ни заедно. Често се чудех дали няма друга жена някъде там, която е по-лесна за обичане и която би могла да ме обича по-добре.
Докато месеците минаваха и тази мисъл отекваше все повече в главата ми, започнах все по-малко да я избирам. Всеки ден за пет години я избирах все по-малко.
Останах с нея. Но престанах да я избирам. И двамата страдахме.

Да я избирам би означавало да се фокусирам ежедневно върху даровете, която внасяше в живота ми и за които трябваше да съм благодарен – смеха ѝ, красотата ѝ, нежността ѝ, игривостта ѝ, приятелството и компанията ѝ, и още толкова много….
За жалост често ми беше трудно да я прегръщам или да виждам какво толкова прекрасно има в нея.

Бях прекалено фокусиран върху гнева, несигурността, изискванията и други аспекти от силната ѝ личност, която ме ограничаваше. Колкото повече се фокусирах върху негативното, толкова повече от него виждах и толкова повече от същото отразявах към нея, показвайки най-лошото си поведение. Естествено това увеличи напрежението в отношенията ни, което още повече ме накара все по-малко да я избирам

По този начин се завъртяхме в смъртоносната спирала, в която бяхме пет години.
Тя се бори силно да ме накара да я избера. Това е глупава задача. Не можеш да накараш някой да те избере, дори и този някой да те обича.
И да бъдем честни, тя също не ме избираше напълно. Гневът, подхранващ нападките, които тя често ми отправяше, беше доказателство за това.
Сега разбирам, че тя беше често ядосана, защото не се чувстваше сигурна с мен. Всеки ден усещаше, в думите и действията ми, че не я избирам. И се страхуваше, че ще я напусна.
В крайна сметка аз я напуснах.

Като не я избирах изцяло всеки ден от тези 5 години, фокусирайки се върху това, което ме дразнеше, вместо върху това, което обожавах в нея, аз всъщност я опустоших.
Като безценно, чупливо цвете, което гордо отнесох вкъщи, но после потопявайки я във водата я оставих да посърва сама по безброй начини.
Никога няма да избера повече друга жена, която да обичам!
Това е изтезание за всички.

Ако в момента сте във връзка, призовавам ви да си зададете следния въпрос:
“Защо избирам партньора си днес?”

Ако не можете да намерите задоволителен отговор, потърсете по-дълбоко и намерете такъв. Може да забележите дълбоко в сърцето си: „Просто го правя“
Ако не можете да намерите такъв днес, задайте си въпроса отново утре. Всички имаме дни, в които не се чувстваме свързани с партньора си.
Но ако минат много дни и не можете да разберете защо избирате партньора си и отношенията ви са изпълнени със стрес, оставете го/я/.

Направете място за друг човек да се появи и да го/я види със свежи очи и трептящо сърце, с което ентусиазирано ще го/я избира всеки ден!

Обичаните от вас заслужават да бъдат избирани с ентусиазъм всеки ден!

Всеки ден!
Вие също!

Избирайте мъдро!“

Превод: Аделина Димитрова
Автор: http://bryanreeves.com/choose-her-everyday-or-leave-her/

Вижте още:

Омъжи се за мъж, който те докосва

Как да си изберем партньор според д-р Клариса Пинкола Естес

Ако искаш да промениш света, обичай жена…

Ако искате да промените света, обичайте мъж

Аз съм тялото ти, чуй ме

Човек става такъв, какъвто вярва, че ще стане

Страх и обич

Съвременна семейна притча

Живот без очаквания

За смисъла на партньорските отношения

Как обичат жените

Специалните деца имат специални семейства – те са силни и слаби, сплотени, разединени, чувствителни, разгневени, състрадателни, емоционални, но те са и преди всичко задължително нестандартни. Не вярвате ли? Елате ни на гости!

При нас винаги е малко разхвърляно, един вълнуващ хаос от книжки, играчки, фулмастри и много дискове, шарен безпорядък, напълно оправдан от звънкия смях на децата. И в хаоса има ред, а след сълзите се ражда усмивка. Не гледайте скъсания ми диван и не обръщайте внимание на старите дрехи. Вижте щастливите лица на децата ми. Е, след малко ще се сбият като всички деца и като всички деца ще се гушнат след това все едно не е имало нищо. Защото нашето специално дете, макар да не може много неща, едно умее перфектно – да обича. Не, не казвам, че другите не могат, но неговата обич е чиста и неподправена, такава, която не лъже и не се възгордява. Без думи, без обяснения, научи и нас. Научи ни и на търпение, на толерантност, на милосърдие.

Нашият свят сега е друг – различен, различен като него: различно забавен, различно интересен, изпълнен с вълшебства всеки ден. Знам че сега не ги виждате, но само ако погледнете през моите очи или през тези на дъщеря ми, ще ги забележите. Те са мънички, трудно видими за чуждия поглед, но са толкова съществени за нас, а аз вярвам в тях, така както дъщеря ми вярва, че феите сменят сезоните. Тези вълшебства не се запечатват на снимка. Запечатват се само в сърцата.

Затова махнах празните фоторамки, в които трябваше да подредя неговия живот: моето специално дете няма да има снимки от първото си преспиване при приятели, вероятно няма да има снимка с целувка от гадже, няма да има снимка от състезание с колела и няма да има снимка на ролери, няма да има, няма да има многобройни снимки от рождени дни на съученици и от мечтана абитуриентска вечер, нито пък от дискотеки.

Много от тези неща няма да се случат и на сестра му – та нали цялото ни семейство сега е специално! Но в края на краищата уникалното ми дете ще има уникално детство и може би още по-уникално юношество: уникално щастливо и уникално неповторимо, с любяща сестра, на която да разчита, с баща, с когото да споделя по мъжки и майка, която е готова на всичко, за да направи света такъв, че да пасва на него.

Не сме сами! Като нас има много. Бяхме непознати, а сега сме едно голямо семейство и споделяме един живот: „Живот в спектъра”. От една болка и една радост се роди организация на родители на деца от аутистичния спектър.

Нашите деца не са грандиозни: искаме само да ни опознаете, да опознаете децата ни, да ги приемете, да ги разберете – ако можете. Искаме да дадем шанс на децата си да опознаят света и на специалистите, които работят с тях да се развиват професионално. И сме сигурни, че вие ще ни подкрепите. ЗАЩОТО ЗАЕДНО МОЖЕМ ПОВЕЧЕ!

Деница Георгиева – майка на дете с аутизъм

43.075674
25.617151

Ако ви харесва, споделете: Like this:

Like Зареждане…

Related

Тези дни съм на тема „приятелство”. Може би защото ми се наложи да си сменя апарата на мобилния телефон и да преписвам номера. Не че си ревизирам приятелите. Просто се озовах в един от онези мигове, които ми отварят очите и ми разбъркват реда в сърцето.

Реших да се възползвам от досадното въвеждане на номера в телефона и да си направя експеримент. Стигна ли до телефон от групата „приятели”, затварям очи и си представям лицето, очите, цвета на косата. Опитвам се да почувствам аромата на този приятел, да си спомня как звучи гласът му. Опитвам се да видя какво сме правили заедно, къде сме били и, най-вече, да усетя има ли обич между мен и него. Ако каналът на енергията е запушен, защо ми е този „приятел”? Защо съм му аз?
Една от любимите ми притчи е онази, в която попитали мъдрец колко вида приятели има и той изброил четири. Едните са като хляба и ги търсиш всеки ден, за да те нахранят. Другите са като лекарство. Тях ги търсиш само, когато са ти нужни, за да те излекуват и спасят. Има приятели като болестта – те винаги търсят теб, за да се излекуват и спасят. Но има и приятели като въздуха – понякога ги усещаш, понякога – не, но те винаги са с теб. Обичам щастливия край на тази притча!

Аз съм богата с приятели от всички видове. Имам такива, които чудесно умеят да ми съчувстват и да тъгуват с мен, имам и такива, които не се уморяват да се забавляват с мен (тези много ги обичам). Сама съм си ги избирала, сама съм си ги отглеждала и доброволно съм позволявала на някои от тях да се спасяват, грабейки от мен. По своя воля съм се жертвала за такива, които не заслужават и съм градила очаквания, сляпо вярвайки, че ще получа толкова, колкото давам. Миналото време в изреченията е правилно. Сега не съм такъв самоотвержен доброволец. Уча се да тръгвам първо от себе си.

Дълго време си мислех, че ако ме изостави приятел, причината е в него – той се е променил. Въпреки това страдах, плачех, будувах, опитвах се да си върна приятеля (в повечето случаи безуспешно). Накрая се предавах, втурвайки се през глава към ново приятелство, за да докажа на тръгналия си и на себе си, че съм истински приятел.

Сега знам, че променената винаги съм аз. И всяка промяна се случва, когато успея да нямам очаквания, а да имам изисквания и да ги отстоявам. Щом се науча да се доверявам на себе си и да слушам вътрешния си глас, когато ми казва, че някой не става за приятел. Променям се всеки път, щом кажа „не” без да умирам от страх, че губя приятел. И когато повярвам, че аз съм тази, която избира да задържи или да се сбогува с приятел. И това ми харесва.

Вървя напред със собственото си темпо и тези, които ме блъскат в гърба, за да ме засилят, всъщност ме спъват. Нямам нужда от тях. Нямам нужда и от приятели, които ме държат за ръката и искат от мен да ги влача. Не че не обичам да подавам ръка, но вече стриктно следвам правилото: „Прави само пожелано добро”. Останалото е разпиляване на енергия, чувства, време… и обикновено е безсмислено занимание.

И… номерата в групата „приятели”… намаляха. Паметта на телефона ми си отдъхна. Е, няма да лъжа, че беше лесно. Колебания, съмнения, изречения, които започват с „ами, ако му потрябвам, ако ми потрябва…”, сантименти, спомени… Какво ли не се въртеше в главата ми докато решавах кой номер остава и кой получава моето категорично „не”.

Тогава фейсбукът ми изпиука, че имам съобщение. Беше ме открила моя съученичка, която от години живее извън България. Тя започна да отговаря на моята представа за приятел много време след като завършихме училище. Беше ненадейно и странно, но беше хубаво. После замина, за да се върне при мен, докато се чудех какво да правя с нейния номер.

И разбрах колко е глупаво да се терзая, че искам да забравя няколко цифри. Защото винаги мога да се намеря с всеки, който ми е нужен и точно когато това е важно и за мен, и за него. Стига само да изчакам точния миг и да си поискам от Вселената точния човек.

Сашка Александрова

Вижте още:

Когато изгубиш всичко, имаш себе си

Научих се да пътешествам вътре в себе си

Сродна душа

Да погледнеш на себе си с други очи

Сбогом, детство!

43.075674
25.617151

Ако ви харесва, споделете: Like this:

Like Зареждане…

Related