Чиклитът на нашите баби в 12 избрани цитата

5
Добави коментар
boleyn
boleyn

Навършват се 50 години от първото издание на „Пътуване към себе си“ от Блага Димитрова – архетипният феминистки роман на следвоенна България

„Пътуване към себе си“, от чието първо издание се навършва половин век, има репутацията на една от най-ярките творби в българската проза през 60-те години на XX век. Описват я като книга за заминаването, за бягството, за пътя, по който поемаме в търсене на собствената си идентичност; където преживяванията са разказани като спомен, а самата история е своеобразен опит за преосмисляне на времето.

Блага Димитрова (1922-2003) поставя акцент върху моралните ценности, чувството за вина и отговорността. Тя ни помага да открием пътя към себе си, най-сложния, истински и стръмен път, криволичещ през житейските проблеми, тревожните мисли и порива на чувствата, защото:

„Само дълбоките дири значат истински изживян живот. И най-вълшебният миг сякаш не е съществувал, щом не е оставил своя следа, свидетелство за истинността си. Инак по какво се отличава от един сън? Споменът за сладките мигове горчи, ако тоя спомен не се е материализирал в нещо живо, трайно, самостоятелно. И най-чудната любов не радва, ако от нея не се роди една детска усмивка, едно дръзко дело или поне една песен.“

„Пътуване към себе си“ има няколко издания, а тази година, заедно с другите романи на Блага Димитрова, излезе отново с клеймото на ИК „Хермес“. Подбрахме и 11 други цитата: за мъжа, жената, любовта… и още нещо: 

„Страшна сила е кондензирана в ръцете на любим мъж. Гледаш в хипноза тая едроставеста китка с тревожещи космици по кожата. Сякаш тия снопчета влакна са излъчители на гравитация. Някаква древна закана напира от ъгловите линии на кокалчетата. Широката твърда длан таи гореща ласка и плясък на камшик.

Дългите, чувствителни пръсти умеят да те докосват и да четат всяка гънка на кожата ти като азбука за слепи. Могат цяла да те прочетат. Да изтрият като магнетофонна лента всякакъв спомен от друго докосване по тебе. Могат да те моделират и да изваят една богиня от тебе. Но в същото време – и да те подчинят, да те превият, прекършат, да те смажат.

Страх и нежност, закрила и угроза внушават мъжките ръце. От тая длан извира животът за тебе, от нея може да те удари гръм и да те овъгли до корена. Каквото и да бъде, нека да е от неговата ръка! От ничия друга, само от неговата!“

* * *

„А нима белезите на мъжественост са външни? Боксьорски мускули, биков врат, ягуарски бас нямат нищо общо с моята представа за истински мъж. В характера, там е притегателната мъжка сила. Мъж – това за мене значи воля да се владее. На мъж, който се е самообуздал, принадлежи целият свят.“

* * *

„Няма по-мъртва точка от спряно време. Съзнанието не може да приеме това и се съпротивлява с всички сили. Да живееш, значи да усещаш как бързо, как задъхано тече времето през тебе, как излита с горещото ти ускорено дишане, как ручи с потта през порите на кожата ти, как се оттича с парливите тръпки на умората вечер, когато се прибираш след напрегнат работен ден, как бие с учестения ти пулс. Застой. Значи преставаш да живееш.“

* * *

„Страхът обезцветява всяко чувство. Аз се плашех най-вече от собствения си страх.

За мене и любовта, както всичко останало, се превръщаше в борба със страха. Търсех коренчето, за да го изтръгна, ако ще заедно с него да изскубна и самата любов. Напипвах едно негово разклонение. Ревността ми причиняваше най-страшно виене на свят и губене на равновесие. Всяка жена, пресякла моята пътека, ме стряскаше като възможна съперница. Мъчех се да се освободя от ревността с разумни доводи. Разумът бе съвсем безсилен. Логиката се разбиваше на пух и прах пред абсурдността на това чувство.“

* * *

„Ние се раждаме първоначално риба, влечуго, теле, хищник, търтей, паразит – всичко заедно. Истинският ни рожден ден е, когато надмогнем животните в себе си и платим високата цена, за да станем човек. Всеки по свой начин и на своя цена.

* * *

„Мъжът е погълнат от мига, а жената търси продължението. Но при сближаването на двамата може би се получава истинското време, пълното: мъжът ме кара да усетя мига, а аз го заставям да се влее в продължението на мига. Само двама, мъж и жена, които се обичат, могат да почувстват времето в неговата мигновеност и продължителност.“

* * *

„Познава се женен мъж веднага по първия поглед, с който те зърне. Погледът на свободния мъж е съвсем друг: проучващ, взискателен, питащ: „Ти ли си?“ Пълен с противоречия – надежда и разочарование, възторг и критичност, любопитство и нехайство. Очите на ергенина откриват първо недостатъците. Погледът му сравнява, претегля на везни, не бърза. Пред него са безкрайните възможности на света. Ти си една от безброя. (…)

А погледът на женения мъж е съвсем друг. Забелязва преди всичко достойнствата. С точен прицел улучва най-хубавото, най-неповторимото, което ти имаш, и го абстрахира от всичко останало. Само това вижда и му се радва с една особена тъга и завист…

(…) Още при първата среща се изпречва раздялата, невъзможността. Това го прави по-проницателен, по-интензивен. Той е изгубил безкрайните възможности на света. В тоя миг ти си единствена от безброя, достъпна само за окото. Ти за него ставаш чудото.

(…) Истински може да те види и оцени само погледът на женен мъж. Но защо ти е? От неговото възхищение ти става тъжно. При такъв поглед предварително изживяваш изневерите на собствения си бъдещ съпруг…“

* * *

„Женската усмивка има сила на удар, особено ако е придружена от ласкателство.“

* * *

„Нищо не изтърква така човека, както бюрото. В очите на толкова нейни приятели се бе утаила досада. Може би това бе досадата на изобретатели и откриватели, които бяха станали чиновници. И тя нямаше в кого да се влюби. Защото бюрократ и мъж са две несъвместимости.“

* * *

„Аз съм поет и казвам:
– Пътят е лъкатушен,
трябва да го оправим!
Климатът е неблагосклонен,
трябва да го оправим!
Вятърът е променчив,
трябва да го оправим! –
А пък те казват:
– Трябва да го оправим
тоя поет!“

* * *

„Може да не стигнеш надалече, може да паднеш, може да те сломят сред път, но самото твое тръгване в истинската твоя посока е вече стигане до нещо. Бягството не е спасение. Бягството не е никакъв път. То е връщане назад и застой. Да останеш верен на вътрешната си посока – най-трудното на тоя свят.

(…) Не можеш да избягаш от облаците, те са навред, над тебе и вътре в тебе. Трябва да пробиеш облаците с главата си! Да привлечеш гърма върху себе си. Няма друг път. Над облаците има светлина. Най-прекият път към светлината, единственият, води през облаците. Трябва да се върнеш, колкото и да е тежко, каквото и да те чака.

Каквото и да те чака!“

Източник: „Пътуване към себе си“, Блага Димитрова, изд. „Български писател“, 1985 г.