Често казваме, че депутатите крадат. По принцип е вярно.
А давате ли си сметка колко хора около вас крадат от роднините си?
Например искайки от общото наследство повече, отколкото им се полага.
Според вас кое е по-мръсно: депутатските кражби, които все пак са от непознати за тях хора, или да крадеш от собствените си роднини?
Разбира се, кражбата си е кражба, но има различни видове и различни по тежест.
Ако изхождаме от размерите, депутатските са по-големи – много повече можеш да откраднеш от държава, отколкото от семейство.
От друга страна по-лесно е да ограбиш непознат човек, докато същото е по-трудно, ако става дума за близък, с който е преминал целият ти живот.
Много пъти съм виждал роднини да се карат за наследство.
А колко са ми разказвали, да не разправям. Винаги ме вбесява човешката алчност.
Мъж се наговаря с родителите да му прехвърлят целия апартамент, оставяйки брат си на улицата.
Жена се подмазва на бабата, за да й прилапа жилището, прецаквайки братовчедите.
Това се случва, защото винаги някой иска повече от останалите и за успокоение на несъществуващата си съвест измисля абсурдни оправдания. Чувал съм например безумното “Мене дядо ме обичаше най-много, затова заслужавам …”
Как разбра, че те е обичал най-много? По какви измерителни единици? Или смяташ за достатъчно това, че ти му досаждаше с “любовта си”, а той се чудеше как да те отпрати?
Толкова ли е трудно всеки да знае своето?
И точка! Проблемите се изпаряват.
За депутатите четем и слушаме по медиите, а роднинските караници виждаме с очите си, т.е. нормално е да ги приемаме някак по-реални, да не кажа близки. Знаете ли колко е грозно роднини да се разправят за злато и имоти? Тогава кръвта моментално става на вода. Отвратително, ама и достатъчно реално.
