Казано е да си служим един друг. Ето го и най-новото ми служение – „Служение на ядене“ Може да се каже и „Споделена трапеза“ – предпочитам първия вариант, за да подчертая простотата на „нещото“, което може да бъде толкова значимо. Ха! Не да седнеш да се наядеш /няма лошо!“, но просто да седнеш и ДОКАТО се храниш да изслушаш нечия история. Хората са пълни с истории – понякога трябва просто да се „изровят“. И така.
Ще имам привилегията всяка неделя да практикувам това служение – просто АЗ си избирам по този начин.
Поръчваме си гореща супа с припечени филийки хляб, поднесени в панерче.
Много красива жена, с дълбоки очи, права коса, сплетена на плитка. Елегантна впечатляващо. Малкото момиченце е с плетени плитки по „африкански“ и е нормално – те са от Африка дето има тигри и слонове:)
Повече от година тя идва на църква и е толкова усмихната – иска ми се да й се доверя – чувствам я силна. Живее в бежанския лагер. Често ни носи торба с ябълки. Храна, приготвена от нея лично /на някакъв котлон, предполагам…/ То излиза, че „служението на ядене“ тя го е започнала… А донесената храна от А. я приемаме като светиня и тихо й се наслаждаваме в късната неделя вечер.
Историята й, която научавам докато се наслаждаваме на горещата супа, е изумителна.
От една година е в България с малката си дъщеричка У., която е на 3 годинки. Бяга от Нигерия със съпруга си, който преминава границата с двете им деца – на 4 и 7 годинки и успява да достигне старата Англия. Тя обаче е спряна и попада в Бусманци. Оттам – в бежанския лагер /но това е друга история, с която много се гордея../.
А. е християнка и е част от една от най-големите църкви в Нигерия. Баща и е фанатик, радикалист. Когато разбира за вярата й, той организира убийството й.
Един ден докато си е у дома, внезапно почувствала смут.
„Обадих се на моя пастор и му казах какво усещам необяснимо. Той ми извика по телефона:“Веднага излизай оттам! Веднага!“ Тези думи за секунди ме изстреляха навън и хукнах през двора. Прескочих оградата и изтичах при нашите съседи. Влетях в къщата и само след секунди заедно наблюдавахме как група от 4-5 главорези с черни маски нахлуха в дома ми. Търсеха мен, изпратени от баща ми“.
Така започва бягството.
Очарована оставам от изяществото, което излъчва. Сега разбирам за дъбоката й вяра, за която е готова да плати с живота си.
„Аз съм лекар, детски лекар“ ми добавя и леко притваря очи – оня копнеж по призванието, разбирам…
„А майка ти?“
„Почина през октомври. От бомба“.
„!?“…
„О, не искам да товаря никой с тези тъжни новини – всичко е наред“…
„Другите ти деца, А. – чуваш ли ги?“
Нямам отговор веднага, защото думите са сподавени, а очите светват, окъпани в сълзи, някак пресъхнали, но сълзи…
„Чувам ги. Всеки момент мъжът ми ще му оперират сърцето. Една бяла жена от тамошната църква ги е прибрала и се грижи за тях – води ги на училище, всичко…, всичко… Не знам как ще й се отблагодаря…“
Ще ги види сигурно „скоро“. След месеци. А на мен ще ми липсва. И тази малка У. – едно „щастливо дете“….
Въздъхвам си:“Ей… всичко си струва, струва си…“ и преглъщам.
Супата беше много вкусна и аз се „нахраних“.
Жани
