Когато започнах да чета “Часовник без стрелки” от американската писателка Карсън Маккълърс, очаквах завързана история с неочакван край, но всъщност открих разсъжденията на авторката относно расизма. През погледа на болен от левкемия мъж тя разглежда идеята за чистата кръв.
Каква ирония, а? Един от персонажите, по професия съдия, смята че главният герой Мълоун има най-добрата кръв в целия щат, защото по произход е бял, т.е. не е нито негър, нито евреин, нито китаец. Няма начин точно неговата кръв да е болна. Какви левкоцити? Съдията дори не е чувал за тях, което по неговите самовлюбени разсъждения означава, че не е нужно да му пука за невидими с просто око червени и бели кръвни телца.
Хората имат навика да се делят на групи и един от най-удобните начини е чрез произхода. Обичаме да заклеймяваме другите като негри или цигани, но не защото това почива на здрава основа, а защото просто така ни изнася. Често забравяме, че човешките качества нямат нищо общо със самия произход, а с възпитанието, което може да е лошо дори в царски дворец.
Някои бели вярват, че струват повече от цветнокожите. А дали се замислят как изглеждат самите те в очите на благородниците, така наречената синя кръв? За един принц ти, Гошо или Пешо, си точно в същата група като циганите. Ей така, просто защото нямаш благородническа титла. Харесва ли ти да те смятат за “по-низш”, тъй като твоят баща е примерно инженер, а не граф? Тази гледна точка е точно толкова неоснователна, колкото твоята, караща те да се смяташ за нещо повече от циганите заради една абсолютно незначителна причина – цвета на кожата.
Гореспоменатият съдия от “Часовник без стрелки”, мечтаещ за връщане на робовладелството 100 години след Гражданската война в САЩ, има и други налудничави мисли, които забележете: разширяват антихуманните му удари извън кръга на цветнокожите, т.е. вече засягат и огромна част от белите.
Съдията смята, че минималната работна заплата не трябва да се вдига, понеже натоварвала излишно бизнеса. Не му пука, че никой не е длъжен да работи за жълти стотинки. Тъй като има граница, под която никой не би се хванал да му работи, съдията мечтае за връщане на робовладелството – да принудят хората да си дадат здравето заради неговия мързел.
Той е против строежа на евтини държавни жилища, понеже пречело на бизнеса с имоти. Представяте ли си! Милиони трябва да живеят на улицата или под наем, тъй като някакви искали да трупат спекулативни печалби от имоти. И това се смята за нормално!
Съдията се ужасява от мисълта да плаща нa чернокожите слуги почасово, т.е. само за свършена работа. Заобикаля вероятността така да му излиза по-евтино, защото всъщност искa да са му на разположение 24 часа в денонощието. Изобщо не се сеща за правата и нуждите на другите. Важен е само неговият гъзец. Иска да му слугуват, ако може напълно безплатно. Твърдо подкрепя робовладелството, понеже отчита като единствено свое задължение да пие уиски и да пуши пури. Да работи – не. Та той е бял, как ще работи. Сбърканяк!
Когато любимата му чернокожа прислужница заявява, че напуска за да работи в някаква фирма срещу 10 пъти по-голямо възнаграждение, съдията едва не полудява. Смята, че така системата го прецаква. За него това доказва: не трябва да се увеличават заплатите, за да не бяга прислугата. Дори не му хрумва, че самият той би могъл да вдигне възнаграждението на напускащата.
Виждаме го и в България. Лъжат ви, че трябва да се примирявате с малките заплати, понеже в противен случай бизнесът не можел да диша. От една страна не е ваш проблем да мислите за печлбата на фирмата, щом не влиза във вашия джоб, а от друга – нито един бизнесмен не се чувства длъжен да намали личните си разходи за коктейли, любовници, глезотии. Пробутват ви, че трябва да мислите за добрия бизнес-климат, но това задължително е за ваша сметка. Ха попитайте шефа защо не лиши себе си! Bеднага ще ви уволни, понеже в болните му фантазии, продиктувани от алчността, изобщо не съществува вариантът шефът да се лишава заради добруването на собствената си фирма. Колкото и да е налудничаво, той вярва, че е задължение на служителите да мизерстват с малки заплати заради просперитета на бизнеса му.
Сега ясно ли е защо човек не трябва да изпада в крайности, изхождайки единствено от личната си гледна точка?
В “Часовник без стрелки” Карсън Маккълърс бичува еднакво белите и черните. Първите представя не само през очите на болния от левкемия Мълоун, но и чрез разсъжденията на съдията, който смята, че робовладелството е най-нормалното нещо, и открито заявява, че за едно и също престъпление негърът заслужава по-строга присъда от белия. Просто душата му не давала да отсъди еднакво.
Цветнокожите са описани чрез синеокия негър Шърман Пю, съсредоточил всички негърски комплекси, продиктувани от спомена за робовладелството – от свирепата му омраза към белите, през комплексарското скачане при споменаването на цветовете бял и черен, до убедеността му, че е негово право и задължение да лъже и обижда белите, просто защото са бели. Прави го дори спрямо племенника на съдията, който до такава степен опитва да спечели приятелството му, че отначало го помислих за гей.
Расистите обичат да говорят за концлагери, забравяйки че тръгнем ли да отделяме едни групи, после идва ред на други, трети, като накрая ще стигнем до създателите на концлагерите. Така вече няма да им хареса и може би ще осъзнаят грешката си, ама късно. След циганите идва ред на още безброй групи – грозните, глупавите, русите, кестенявите, левскарите, цесекарите и т.н. до безкрай. Завърти ли се колелото, спиране няма да има. Затова трябва да се мисли обективно, навреме и всеки да се съобразява с другите.
