Хулиганката ви среща със сенсей Стефан Златев- човекът легенда в българското айкидо. Повече от 25 години от живота си той посвещава на тази страст.
Каква е вашата лична история с айкидо? Кога и защо „се запознахте” и какво ви задържа при него?
За айкидо чух за пръв път, когато бях на 4 години. Във филмотечно кино „Дружба“ прожектираха филма „Айкидо“. Майка ми беше купила билети и искаше да отида с нея на кино, но за мен имаше по това време по-интересни неща – игрите пред блока с моите връстници. След моя отказ майка ми отиде с вуйна ми на прожекцията. Като се прибраха, ми разказаха филма по особено интересен начин. Историята запали в мен интерес, който в продължение на десетина години ме караше да изпитвам желание да гледам конкретния филм. Впоследствие успях да го гледам. Впечатленията, които остави у мен, бяха неописуеми и започнах да търся място, където мога да тренирам айкидо. След продължително търсене се оказа, че в град София не съществува място, където може да се практикува това бойно изкуство.
Докато един ден през 1987 г. мои съученици в техникума по хладилна техника „Вл. Комаров“ ми споделиха, че са се записали да тренират айкидо. Бях изключително изненадан и проявих веднага интерес. Още следващата седмица се бях записал и тренирах айкидо.
И така попаднах при сенсей Георги Иванов – основател на Българската айкидо федерация. Така е и до днес, вече 28 години. Може би това се дължи на факта, че сенсей Георги Иванов беше един изключителен учител с голямо сърце и даваше всичко за своите ученици. Вероятно това е предал и на всички нас – неговите последователи. А може би и защото айкидо се оказа нещо велико.
Как минава един ден на сенсей Стефан Златев?
Всеки ден е различен. С различна динамика и натоварване преди тренировките. Денят ми е изпълнен със срещи и работа по клуба и федерацията по айкидо, тъй като освен председател на клуба по бойни изкуства „Айки Будо“ съм и член на управителния съвет и техническата комисия на Българската айкидо федерация.
След многобройните срещи и разговори с различни хора и организации всяка вечер преподавам в залата, което допълва деня ми и ме прави изключително щастлив.
Каква е философията на айкидо?
Сенсей Стефан Златев
Това е един изключително труден въпрос, на който не би могло да бъде отговорено кратко. Все пак, ако трябва да отговоря лаконично, най-общо би звучало – любов, братство и ненасилие, което е основна доктрина в японското бойно изкуство айкидо. Разбира се, тук трябва бъде отговорено и защо е така, щом става дума за бойно изкуство, където идеята би била надмощие над противника. В айкидо се смята, че проявата на любов и даването на свобода е истинската сила, която води до победа. Поради тази причина в айкидо няма единоборства и състезания, които да доказват надмощието над противника. Това би подхранило изключително много егото на всеки в грешна посока. Представете си как би се държал човек, който постоянно показва и демонстрира надмощието си над другите.
Ако трябва да цитирам О‘Сенсей (Морихей Уешиба – създател на айкидо), бих ви дал следния пример от едно негово интервю пред известен японски журналист: „Когато противникът идва за да ви нападне, просто леко се премествате, за да избегнете атаката, и му позволявате да отиде накъдето той желае. Това е айки. С други думи , давате му свобода.“ Както и: „Когато някой реши да ме нападне, това е в противовес с вселенската хармония и природните закони“, т.е. той върви срещу Вселената и любовта. Истинската победа в Будо е победата над самия себе си.
Ако трябва по популярната американска схема да представите айкидо, докато пътувате в асансьора от първия до 10-ия етаж, какви ще бъдат думите ви?
Ако трябва да предлагам продукт с определени думи за определено време, няма как да бъде направено, тъй като айкидо не е продукт, който може да бъде купен и съответно да бъде рекламиран като такъв. Айкидо иска дълбоко разбиране в един дълъг процес на обучение, но все пак, ако трябва да опростим толкова нещата, отговорът се намира в превода, който също не е еднозначен – Ай – хармония, съединение; Ки – енергия, силата на Вселената; До – път, начин. Най-общо би звучало така: пътят за постигане на хармония чрез силата на Вселената или начин (път) за съединение с вселенската хармония. Бих си позволил да цитирам О‘Сенсей Морихей Уешиба още веднъж: „Без да се впускаш разговор безделен, вниквай чрез упражнения.“
Начин на живот, спорт или бойно изкуство е айкидо?
Това е начин на живот през и чрез бойното изкуство айкидо. В днешни дни на много места айкидо се смята за спорт, но то не е, тъй като едно от условията за спорт е да има състезания, а тук такива няма.
Ако разглеждаме айкидо като спорт, има ли определена възраст, в която трябва да се започне, и такава, в която трябва да приключи?
В школите по айкидо, обикновено децата започват да бъдат обучавани на 5-6-годишна възраст, но за начало на осъзнато практикуване се смята след 9-годишна възраст. В Айкидо няма горна граница за приключване както в различните спортове. Човек е толкова жизнен и млад, колкото се чувства. Наскоро при нас се записа човек, който е на 69 години и не отстъпва по нищо на по-младите практикуващи от него.
Зная, че вашите тренировки са с особено внимание към децата. На какво може да ги научи айкидо и може ли да го приемем като алтернативен метод за обучение и възпитание?
Сенсеят с най- малките ученици
Ще започна с отговора отзад напред. Да, може да приемем, но не като алтернативен, а като допълнителен метод. Тъй като основното възпитание е в самото семейство. Ако то липсва, много трудно айкидо би изместило ролята на родителя и възпитанието в семейна среда, но чрез тренировките в айкидо децата биха постигнали по-голяма комуникативност и увереност в самите себе си. Те много по-лесно се сприятеляват с връстници или по-възрастни от тях, съзнателно избягвайки конфликтите, и още по-важно не ги решават със сила. Укрепват духа, добиват увереност в себе си и в своите сили. С добре уравновесения човек винаги е приятно да се общува, това привлича все нови и нови приятели. Широкото общуване позволява човек да разшири своя кръгозор и да повиши своето интелектуално равнище, както и да спомогне за изграждането на уважение към по-възрастните и любов към природата и заобикалящия го свят.
Разкажете нещо повече за това как малчуганите тренират във вашия клуб (екскурзиите, отношението на по- големите)…
По-скоро бих ви отговорил за концепцията на обучение в клуба ни. Освен тренировъчния процес в доджото ние организираме събития, свързани с изкуства и култура, които да разширят мирогледа на малчуганите. Освен физическото развитие ние се стремим да обогатим знанията им в различни сфери – музика, астрономия, история, природа, традиции и други. За съжаление обстановката в страната е много сложна поради слабото образование, безпросветност, култура, липса на морал и ценности, както и ширещата се бездуховност, смятаме че всичко изброено по-горе е от изключителна важност за изграждане на мирогледа на децата, за запалването на онези малки искрички в сърцата им, които ги карат да имат мечти.
Може ли от пръв поглед да познаете в едно дете боеца? Може ли айкидо да изгони страховете от душата на детето?
Всички деца са „бойци“ заради тяхната чистота, доброта и любов. Според мен децата нямат страхове, тъй като тяхното съзнание е като „бял лист“.
Понякога тийнейджърите желаят да тренират бойно изкуство, за да са сигурни победители в уличните боеве. Това може ли да бъде стимул според философията на айкидо?
Понякога това е така, тъй като има хора, които се записват, за да се научат да се бият. Тогава става естественото отсяване. Айкидо не е уличен бой! Много от идващите да се запишат са „докоснати“ от Холивуд и от „фаст фуд“ като начин на мислене. След като се сблъскват с действителността в доджото (залата), със спазването на рей (етикет и йерархия) и с тежките тренировки, едни отиват да търсят себе си и начините за самоизява на други места, докато други остават, привлечени от методите и начина на обучение в залата. Все пак, ако искаш да станеш лекар – учиш медицина,
малък но вече знае
ако искаш да станеш уличен боец – се учиш на улицата. Ние полагаме всички усилия да научим хората на доброта и правилно светоусещане, но в крайна сметка изборът е техен и на техните родители.
Какво казвате на едно дете, когато за пръв път влезе в залата?
Всичко е индивидуално. Няма мостри и калъпи. Всичко зависи от детската емоция, степента на увереност и блясъка в очите на децата.
А какво му казвате, когато си тръгва?
До утре.
Нещо, което пропуснах да попитам, но според вас е важно да се каже в този разговор.
Много неща, но нека да ги оставим за следващата ни среща.
