Извън матрицата

1
Добави коментар
author
author

Хората сме свикнали да поставяме всичко в някаква матрица. Често робуваме на дадени стереотипи и трудно се освобождаваме от тях. Може би, защото така ни е по-лесно и не искаме да усложняваме живота си, опитвайки се да се отърсим от тях или дотолкова сме станали техни роби, че дори не го осъзнаваме. Самата аз доскоро бях подвластна на принципа „всичко под един знаменател“. Срещата ми обаче с един човек напълно разби стереотип, който, убедена съм, битува, ако не в цялото, то поне в по-голяма част от обществото. Става въпрос за заклеймяването на всички затворници като опасни, кръвожадни рецидивисти. Съзнателно не търся по-силни епитети и определения. Именно поради хората, които не попадат в тази матрица. Извън нея е Любен Симеонов. Ако не е мястото, на което го откривам, трудно бих си представила, че е един от онези, за които казваме, че си заслужават съдбата. Любо е висок, добре сложен млад мъж с физика на баскетболист. Това, което обаче истински привлича вниманието върху него, са очите. В тях не откривам агресия, нито желание за мъст и обида на целия свят. От тях струи неочаквани от мен светлина и топлота. Трудно ми е дори да си представя каква сила трябва да притежава човек в ситуация като неговата, за да не се предаде на отчаяние и озлобление, да не стане пленник на депресията и усещането за безнадеждност. Любо е с доживотна присъда. Попада в затвора в края на 90-те години, когато е на 23 години. Присъдата му е за съучастие във въоръжен грабеж. Признава, че намира вина в себе си: „Всеки може да сбърка“, но е категоричен, че е поставил ново начало в живота си. За това му помага Иводор Ковачев, с когото се познава от близо десет години. „Правя всичко, което зависи от мен. Работя, посещавам курсове, спазвам режима и не създавам проблеми“, споделя Любо. А за това, което му дава сила да не се предава, казва:

„Имам вяра, че ще се променят нещата към по-добро. Освен това Иводор ми дава сила да се преборя с тежките неща, с които се сблъсквам. Тежи ми, че в момента почти нищо не зависи от мен. Не мога да взимам решения за най-елементарни неща, всичко е разграфено, не можеш нищо да направиш, както ти искаш. Трябва да се съобразяваш с режима, с правилата в затвора.“

Любо се надява да бъдат приети законодателни промени за облекчаване на най-тежките присъди и един ден да излезе отново на свобода. Разказва, че семейството и близките му приятели не са се отдръпнали от него, а го подкрепят. Добре е запознат с негативното отношение на обществото към лишените от свобода, но призовава:

„Хората трябва да помислят, че всеки може да сбърка. При цялата тази нищета навън, при това величаене на парите много хора правят грешки. Всеки се подхлъзва по различни причини. Понякога, защото няма какво да яде, краде, влиза в затвора и всичко свършва. Трябва ли да бъде заклеймяван? Има хора, които успяват да издържат и не се поддават на изкушението, но други са с по-слаба психика, с „по-слаби ангели“, както се казва и те престъпват закона, осъждат ги и попадат тук. Знаете, всеки, който кара кола, с единия крак е тук, защото във всеки един момент може да стане катастрофа. Така че не трябва да се заклеймяват хората и всички, които са в затвора, да ги слагат под общ знаменател. Разбира се, има такива, които не са се поправили и изобщо нямат намерение да го направят. Такъв е начинът им на живот. Седят в затвора, когато ги пуснат продължават с разни мизерии, после пак се озовават тук и изобщо не ги интересува. Но това са хора, които самата система ги е произвела.“

Освен личните срещи с Иводор Ковачев, Любо посещава арт ателието, което е част от проекта „Пътят на новото начало“ на фондация „Мисия Спасение“, водено от самодейната художничка Нана Райчева. „Отивам там да споделя, не да поучавам.Часовете, които прекарваме заедно, взаимно се обогатяваме“, споделя тя. Целта е лишените от свобода да преоткрият себе си с помощта на изкуството. За мотивите си да се включи в арт ателието, Любо казва:

„Искам да се науча да рисувам. Проявявам интерес. Нарисувал съм няколко картини. Повече прерисувам чужди работи, тъй като тук няма какво да те вдъхнови, няма пейзажи. Рисувам с акрилни бои. Опитвам се и с маслени, но е по-трудно, защото трябват специални разредители и става по-сложно. С акрилните се рисува по-лесно, а и по-бързо съхнат. Участието ми в курса по изобразително изкуство ми дава надежда за бъдещето. Виждам, че не съм безполезен. Опитвам се да направя нещо, да се променям, да създам.“

Този документ е създаден с финансовата подкрепа на Норвежкия финансов механизъм 2009-2014. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от фондация „Мисия Спасение“ и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Програмния оператор или на Донора.