Вирджиния Елиза По (на английски: Virginia Eliza Clemm Poe, по баща Клем) е съпругата на Едгар Алън По. Двамата са първи братовчеди и сключват брак, когато Вирджиния е на 13, а По на 27. Според някои биографии отношенията между тях са повече братски, отколкото съпружески и двамата така и не правят секс. През януари 1842 тя се разболява от туберкулоза и страда от болестта няколко години. На 30 януари 1847 Вирджиния умира в тяхната семейна къща, тогава извън Ню Йорк.
Заедно с други семейни членове Вирджиния Клем и Едгар Алан По живеят заедно няколко години преди да сключат брак. Писателят постоянно си търси работа в различни градове и това ги принуждава да се местят многократно. Те живеят в много градове, включително Балтимор, Филаделфия и Ню Йорк. Няколко години след сватбата си, По се замесва в голям скандал с Франисис Сарджент Осгуд и Елизабет Елет. Слуховете за любовниците на съпруга ѝ повлияват на Вирджиния до такава степен, че на смъртното си ложе тя твърди, че Елет я е убила. Днес тялото ѝ лежи до това на съпруга ѝ в гробището на Уестминстърската църква в Балтимор, Мериленд. Само един единствен портрет с акварелни бои на Вирджиния По е оцелял. Той е нарисуван след смъртта ѝ.
Болестта и впоследствие настъпилата смърт на съпругата му имат огромен ефект върху Едгар По, който изпада в депресия и се обръща към пиенето, за да се справи. Писателят често използва темата за смъртта на красива жена в своите творби вероятно заради загубата на любимата си. Такива негови разкази и поеми са например „Анабел Ли“, „Лигея“, „Улалум“, „Линор“, „Овалният портрет“ и най-известната му творба „Гарванът“.
Родословно дърво на Едгар А. По и Вирджиния По
Вирджиния Елиза Клем По е родена 15 август 1822[1] и е кръстена на по-голямата си сестра, която умира като бебе[2] само 10 дни,[3] преди Вирджиния да се роди. Баща ѝ, Уилям Клем младши, е търговец от Балтимор.[4] Той се жени за Мария По, майката на Вирджиния, на 12 юли 1817,[5] след смъртта на предишната си жена, първата братовчедка на Мария, Хариет.[6] От предишния си брак Уилям има 5 деца и му се раждат още 3 по време на този.[4] След смъртта си пред 1826, той не оставя голямо наследство на семейството си[7] и то остава много бедно.[4] Мария издържала семейството като шивачка, а всяка година болната ѝ майка Елизабет Кеърнес ѝ изпращала по 240 долара от годишната си пенсия.[7] Елизабет получавала тази пенсия след смъртта на съпруга си, капитан Дейвид По, бивш интендант.[8]
Едгар Алън По за първи път среща Вирджиния през август 1829, четири месеца след като излиза от армията. По това време тя е на 7 години.[9] През 1832 семейството използва пенсията на Елизабет, за да наеме къща на улица „Амити“ 3 в Балтимор.[10] По-големия брат на Едгар, Уилям, който живял със семейството,[9] починал на 1 август 1831.[11] По живее с семейството в къщата от 1833[12] и скоро се влюбва във съседката си, Мари Девро. Младата Вирджиния била използвана от Едгар, за да му донася кичури от косата на Девро.[13] Елизабет Кеърнес По умира на 7 юли 1835, с което спира и получаването на основния приход на семейството, което изпада в още по-тежко финансово състояние.[14] Хенри, братът на Вирджиния, също умира скоро, малко преди началото на 1836, което прави Вирджиния единственото оцеляло дете на Мария Клем.[15]
През август 1835 По напуска бедстващото семейство и се премества в Ричмънд, Вирджиния, за да работи в Саутърн Литерари Месинджър.[16] Докато Едгар е далече от Балтимор, друг негов братовчед, Нейлсън По, съпругът на полусестрата на Вирджиния Джозефин Клем,[17] дочува, че По е смятал да се ожени за Вирджиния. Нейлсън предлага да вземе и да я изучи, за да е готова за брак със Едгар на тази сравнително млада възраст.[18] По обвинява Нейлсън, който е собственик на вестник в Балтимор, че иска да разруши връзката му с Вирджиния и го обявява за „най-големия си враг“.[19] На 29 август 1835[19] той пише емоционално писмо до Мария, за която твърди, „че е ослепял от вълнение докато е пишел“[17] и в което иска ръката на Вирджиния.[20] Също така твърди, че ако Мария, Вирджиния и Хенри се преместят в Ричмънд, той би могъл да ги издържа с заплатата от Саутърн Литерари Месинджър.[21]
Сватбеното свидетелство на Едгар и Вирджиния
Плановете за сватбата са приети и Едгар се връща в Балтимор за да се сгоди на 22 септември 1835. Двойката има възможност само за скромна сватба, тъй като нямат достатъчно средства.[22] Единствената публична церемония била през май 1836, когато те били оженени от презвитериански свещеник, наречен Амаса Конверсе.[23] По бил на 27, а Вирджиния на 13, но тогавашното законодателство не позволявало встъпване в брак преди навършване на пълнолетие (21 години), така че тя лъже, че е на 21.[23] Сватбата била записана в Ричмънд и влючвала писмените показания на Томас Клилънд, които потвърждавали факта за малката възраст на булката.[24] Церемонията се извършва вечерта в дома на г-жа Джеймс Ярингтън,[25] собственичка на пансиона, в който са отседнали Едгар, Вирджиния и Мария.[26] Ярингтън помага на Вирджиния да изпече сватбения сладкиш и да приготви сватбената вечеря.[27] След това двойката отива на кратък меден месец в Питърсбърг, Вирджиния.[25]
Тогава тема за дебат станала възрастта на двойката и тяхната кръвна връзка. Според биографа на По Артър Хобсън Куин това не било необичайно по това време, както и това, че Едгар наричал съпругата си „Сиси“ или „Сис“.[28] Друг биограф на писателя, Кенет Силвърман, казва, че сватбите между първи братовчеди не били необичайни по това време (обикновено това се правело, за да се задържат парите в семейството), но възрастта на булката била.[22] Според други връзката между Клем и По била по-скоро като тази между брат и сестра, отколкото между съпруг и съпруга.[29] Някои учени, като например Мари Бонапарт, смятат много от творбите на Едгар за автобиографични и според тях Вирджиния е умряла девствена,[30] тъй като нейния съпруг никога не е консумирал брака.[31] Тази интерпретация довежда до мнението, че тя е вдъхновила главната героиня във поемата на По Анабел Ли, която е описана така: „девица… наречена Анабел Ли“.[30] Биографът на писателя Джоузеф Ууд Круч е на мнение, че той не се е нуждаел от жена така „както нормалните мъже“, а само като извор на вдъхновение и грижа,[32] и никога не се интересувал сексуално от жените.[33] Според приятелите на Едгар, двойката не е споделяла легло в първите две години от брака си, но са имали нормален брачен живот между 16-тия рожден ден на Вирджиния и нейното заболяване.[34]
Вирджиния и Едгар винаги са описвани като щастлива и отдадена двойка. Работодателя на По Джордж Рекс Греъм описва така тяхната връзка: „неговата любов към нея е нещо като възторжения култ към духа на красотата“.[35] Веднъж По пише до свой приятел, че „не среща никой по-красив от неговата млада съпруга“.[36] От своя страна, с поред много източници, Вирджиния почти идолизирала съпруга си.[37] Обикновено седяла близо до него, когато пишел, подреждала нрговите химикали и грижливо прибирала неговите ръкописи.[38] Показва любовта си в акростих, който тя написва на 23-годишна възраст, на 14 февруари 1846, по случай Свети Валентин. Първите букви на стиховете образуват EDGAR ALLAN POE. Този акростих е:
Оригиналният ръкопис на акростиха
Ever with thee I wish to roam –
Dearest my life is thine.
Give me a cottage for my home
And a rich old cypress vine,
Removed from the world with its sin and care
And the tattling of many tongues.
Love alone shall guide us when we are there –
Love shall heal my weakened lungs;
And Oh, the tranquil hours we’ll spend,
Never wishing that others may see!
Perfect ease we’ll enjoy, without thinking to lend
Ourselves to the world and its glee –
Ever peaceful and blissful we’ll be.[39]
„Клюките на много езици“ („tattling of many tongues“) в поемата на Вирджиния са сигнал за настоящи скандали.[40] През 1845 По започва да флиртува с омъжената 34-годишната поетеса Франсис Сарджент Осгуд.[41] Вирджиния е осведомена за това приятелство и понякога го и подкрепяла.[42] Често кани Осгуд вкъщи, смятайки че по-старата жена „обуздава“ Едгар, тъй като той никога не пиел в нейно присъствие.[43]
В същото време друга поетеса, Елизабет Елет се влюбва в По и ревнува от Осгуд.[42] По същото време, в писмо до Сара Хелън Уитман, той нарича тази любов „отвратителна“ и той не могъл да направи нищо „освен да я отхвърли с презрение“. Също така публикува много от нейните стихове, посветени на него в Бродуей Джърнъл, по времето когато е негов редактор.[44] За Елет било известно, че е натрапчива и отмъстителна.[45] Докато посещавала къщата на Едгар в края на януари 1846, тя видяла едно от писмата от Осгуд до По.[46] Според нея, Вирджиния ѝ посочва „страшни абзаци“ в писмото на Осгуд.[47] Елет казва на Осгуд да внимава с неблагоразумията си и предлага на По да върне писмата на Франсис,[46] ръководена от ревност или желание да предизвика скандал.[47] Осгуд изпраща Маргарет Фулър и Ан Линч Бота да предложат на По да върне писмата. Ядосан, По ги нарича „заети“ и казва на Елет „да си търси писмата“, намеквайки ѝ за нейните неблагоразумия.[48] След това събира писмата ѝ и ѝ ги занася вкъщи.[46]
Докато писмата все още не са върнати, Елет предлага на своя брат, полковник Уилям Лъмис, да „поиска писмата от нейно име“.[48] Той не вярвал, че По някога ще се реши да ги върне и решава да го убие. За да може да се защити, той взема пистолет от Томас Дън Инглиш.[46] Инглиш е приятел на По и взема участие в писането на творбите му. Учил е за доктор и е излязъл от затруднено положение. Той казва за това: „било отдръпване от нечестни намерения“.[49] Ядосан от това, че го наричат лъжец, Едгар предизвиква Инглиш на юмручен бой. След това всеки от двамата твърди, че е победил. Лицето на По е тежко ранено от един от пръстените на Инглиш.[46] Според версията на Едгар, Томас е казал: „Аз дадох на Е. урок, който няма да забрави до деня на смъртта си.“ Освен това, след борбата започват да се разнасят клюките за аферата с Осгуд.[50]
По това време, Вирджиния развивала туберкулоза, чийто симптоми се появили още в средата на 1842. Докато тя пее и свири на пианото, внезапно започва да кърви от устата, което Едгар ѝ обяснява като „спукване на кръвоносен съд“.[51] Здравето ѝ се влошава и тя става инвалид, поради което По изпада в тежка депресия, която се засилвата с напредването на болестта. В писмо до своя приятел Джон Инграм, По пише: „По всяко време аз усещам всичките ѝ предсмъртни агонии и при всяко влошаване на болестта аз започвам да я обичам повече и все по-отчаяно да мисля за живота ѝ. Но аз съм изключително чуствителен – нервен в странна степен. Сега аз полудях, но все пак има дълги интервали на ужасен здрав разум“.[52]
Състоянието на Вирджиния непрекъснато се влошавало и семейство По постоянно се местело, с надеждата да се открие достатъчно здравословна среда за нея. Те се местят два пъти във Филаделфия в началото на 40-те години на 19 век и последният им дом там днес се нарича Исторически музей на Едгар Алън По и се намира в Спринг Гардън.[53] В този дом тя била достатъчно добре, за да може да полива цветята,[54] да посреща гости и да пее и свири на пиано.[55] След това, в началото на април 1844, Едгар и Вирджиния се преместили в Ню Йорк, пътувайки с влак и кораб, задвижван с пара. Вирджиния чакала на борда на кораба, докато съпругът ѝ запазвал стая в пансион на улица „Гринуич“.[56] В началото на 1846, Вирджиния споделила на семейната приятелка Елизабет Оукс Смит следното: „Аз знам, че ще умра скоро и знам, че не съм добре, но ще бъда възможно най-щастлива и ще се опитвам да правя и Едгар щастлив“.[57] Тя смятала, че ще бъде ангел-пазител на съпруга си след смъртта си.[58]
↑ Thomas, Dwight & David K. Jackson. The Poe Log: A Documentary Life of Edgar Allan Poe, 1809–1849. Boston: G. K. Hall & Co., 1987: 52. ISBN 0-7838-1401-1
↑ Silverman, 82
↑ Quinn,17
↑ а б в Silverman 81
↑ Quinn, 726
↑ Meyers, 59
↑ а б Meyers, 60
↑ Quinn, 256
↑ а б Sova, 52
↑ Haas, Irvin. Historic Homes of American Authors. Washington, DC: The Preservation Press, 1991. ISBN 0891331808. p. 78
↑ Quinn, 187–188
↑ Silverman, 96
↑ Sova, 67
↑ Quinn, 218
↑ Silverman, 323
↑ Sova, 225
↑ а б Quinn, 219
↑ Silverman, 104
↑ а б Meyers, 72
↑ Silverman, 105
↑ Meyers, 74
↑ а б Silverman, 107
↑ а б Meyers, 85
↑ Quinn, 252
↑ а б Quinn, 254
↑ Quinn, 230
↑ Sova, 263
↑ Hoffman, 26
↑ Krutch, 52
↑ а б Hoffman, 27
↑ Richard, Claude and Jean-Marie Bonnet, „Raising the Wind; or, French Editions of the Works of Edgar Allan Poe“, Poe Newsletter, vol. I, No. 1, April 1968, p. 12.
↑ Krutch, 54
↑ Krutch, 25
↑ Sova, 53
↑ Oberholtzer, 299
↑ Phillips, 1184
↑ Hoffman, 318
↑ Phillips, 1183
↑ Quinn, 497
↑ Moss, 214
↑ Silverman, 280
↑ а б Meyers, 190
↑ Silverman, 287
↑ Moss, 212
↑ Silverman, 288
↑ а б в г д Meyers, 191
↑ а б Moss, 213
↑ а б Silverman, 290
↑ Moss, 220
↑ Silverman, 291
↑ Silverman, 179
↑ Meyers, 208
↑ Silverman, 183
↑ Quinn, 385
↑ Oberholtzer, 287
↑ Silverman, 219–220
↑ Phillips, 1098
↑ Silverman, 301
Hoffman, Daniel. Poe Poe Poe Poe Poe Poe Poe. Baton Rouge: Louisiana State University Press, 1972. ISBN 0807123218.
Krutch, Joseph Wood. Edgar Allan Poe: A Study in Genius. New York: Alfred A. Knopf, 1926.
Moss, Sidney P. Poe’s Literary Battles: The Critic in the Context of His Literary Milieu. Southern Illinois University Press, 1969.
Meyers, Jeffrey. Edgar Allan Poe: His Life and Legacy. Cooper Square Press, 1992. ISBN 0684193701.
Oberholtzer, Ellis Paxson. The Literary History of Philadelphia. Philadelphia: George W. Jacobs & Co., 1906. ISBN 1932109455.
Phillips, Mary E. Edgar Allan Poe: The Man. Chicago: The John C. Winston Company, 1926.
Quinn, Arthur Hobson. Edgar Allan Poe: A Critical Biography. Baltimore: The Johns Hopkins University Press, 1998. ISBN 0801857309
Silverman, Kenneth. Edgar A. Poe: Mournful and Never-ending Remembrance. New York: Harper Perennial, 1991. ISBN 0060923318.
