Главата му бучеше. Сякаш слънцето изпиваше последните остатъци от ясното му съзнание. Преглътна трудно. Тежкият метален вкус на собствената му кръв го накара да сбърчи чело. Слънчевите лъчи падаха право в очите му и не можеше да установи дали петната в погледа му се дължат просто на светлината или на травмата от падането.
Падането.
И тогава я видя – голо момиче в гората
Дори начинаещ турист не би се подхлъзнал толкова левашки. Та той самият никога не би допуснал някой от групата му да се приближи до ръба на ерозиралата скала. Опита се да завърти глава нагоре. Слънцето подигравателно блестеше в очите му. Скалата беше просто силует от вековен непукизъм. В съзнанието му бавно започнаха да изплуват картини от падането. Сякаш мозъкът му едва сега намираше време за тях. И действително, досега той си имаше далеч по-важна работа да се справя с щетите по тялото.
Камен се опита да се концентрира върху тялото си. Знаеше колко е опасно да се движи преди да е оценил щетите. Колко ли време е бил в безсъзнание. Опита се да повдигне ръка. Остра болка в рамото изпищя като аларма в главата му.
Счупено.
Сигурно. Или поне зверски навехнато. Отказа се да се мести. Ако имаше счупване местенето само щеше да влоши нещата – само му липсваше някой вътрешен кръвоизлив. Премрежи очи и се загледа в слънцето. Малко преди зенита. Вероятно около единадесет-единадесет и тридесет.
Още дори не ме търсят.
Мисълта му подейства като студен душ. Кога ще се сетят да го потърсят? Опита се да си спомни на кого беше казал, че ще се върти около Мечата лапа. На никого? Всъщност какво значение има? Та той се отклони с поне два километра встрани. Тук практически не идваше никой. Мястото беше твърде диво за обиколки с туристи и твърде скучно за опитните планинари. Даже скалата, в чието подножие лежеше, беше твърде ниска и ронлива за да предизвика интереса на катерачите.
Раницата?
Тя сякаш наостри уши и се огледа
Трябва да намери раницата! Телефонът му беше вътре! Сякаш предусещайки болката от предстоящото търсене съзнанието му услужливо извади кратък миг от падането. Беше като ония клипчета в интернет, когато някой левашки пада и се подмята и ти се заливаш от смях и точно след най-зверското изтърсване клипчето просто спира или преминава към следващия нещастник. Ти така и не разбираш какво се случва после. А и какво ти пука – седнал удобно пред компютъра човек не се интересува особено колко си е натъртил задника някой, някъде незнайно къде преди неизвестно колко време. Просто се смееш на падането и толкова.
Точно такава кратка поредица от кадри се завъртя пред очите на Камен. Опитът му да се хване за надвисналия над пропастта храст. Глупавото му изражение след като растението остана в ръцете му (щеше да е страхотен кадър в YouTube). После как се пързаля по гладкия гранит. Как оная издатина се забива в ребрата му и … и как раницата му полита нанякъде.
Все пак трябваше да се огледа.
Оставете коментар
