Когато говорим за благотворителност въпросите, които изникват, са много, а отговорите – или твърде рационално-скептични, или твърде емоционално оцветени.
Хората, искащи помощ, вече не са рядкост
Защо?
Отговорът е елементарен и буквално ни дебне от всеки ъгъл приел образа на младо момче или момиче, предлагащо картички за 2 лева, или на млада жена, звъняща от врата на врата, събирайки помощи за болно дете. Нуждата има още много превъплъщения – възрастна жена, протегнала ръка за оцеляване, невръстно дете пред паничка с монети, жена в активна възраст, свиреща на цигулка в подлеза на метрото, бездомник с окъсани дрехи, живеещ на тротоара…в кашон… И редица знайни и незнайни фондации и организации, които заявяват отговорната си мисия да съберат нуждата и желанието за помощ в едно, да бъдат онзи необходим медиатор, който скъсява пътя и отваря вратите.
Интернет, фейсбук, сайтове – от там също непрекъснато получаваме апели за помощ, които ни припомнят, че в този високотехнологичен век, все пак най-важното е да запазим човещината и ако можем, колкото можем – да дарим.
Едва ли има човек, който би останал безучастен пред страданието. Уверена съм, че няма, но знам и друго – повечето хора вече не даряват, не защото не искат, а защото не вярват. Не вярват поради онези цинични търгаши на надежад, които използват човешкото нещастие и човешката състрадателност, за да печелят единствено за себе си, а за онези, които са поверили тежки съдби в ръцете им, често остават жълти стотинки.
Как да отличим истински нуждаещите се от онези, фалшивите –
това е въпросът. Как да разберем дали парите, които сме решили да дарим, наистина ще достигнат до човека, за когото ги даряваме?
Когато се касае за набиране на помощи за болен, да запишем името и да проучим случая с помощта на интернет е един възможен, но доста съмнителен вариант. Липсата на данни, на епикризи са онази сламка, за която не можеш да се хванеш. А и фактът, че в мрежата няма данни съвсем не означава, че се касае за измама. Защото една епикриза, подкрепена от куп наглед истински документи, също съвсем не е залог за истинност. Тогава? Не попадаме ли в омагьосания кръг на мнителността, която в съчетание със скептицизма се оказва ужасно не-благотворителна комбинация.
Благотворителните кампании най-бързо и лесно се разпространяват чрес интернет
Съществуват организации, които с годините са извоювали правото
да им гласуваме доверие, като БЧК и UNICEF. Давайки на тях сме сигурни, че помощта ни – каквато и да е тя – ще стигне до своя адресат, така както желаем, а не филтрирана през цедката на личната изгода. Съществуват и много други, неизвестни фондации и организации, които работят съвестно и усърдно в помощ на хората в неравностойно положение; на хора със здравословни нужди; в социална зависимост; на деца, лишени от родителски грижи; на възрастни хора, останали сами и безпомощни. Те, истинските благотворителни организации, полагат ежедневни усилия да преборят недоверието на обикновения човек и да осмислят вроденото му желание да помага на ближния. Защото българинът е традиционно състрадателен. Той е склонен да даде и единствената риза, която притежава на зъзнещия и единствения комад хляб на гладния. Но иска да е сигурен, че когато дава, не пуска парсата си в бездънния джоб на онези с палатите.
Защото това вече не е благотворителност, а измама.
Нека не спираме да благо-творим, защото понякога малкото, което даваме спасява живот – преносно и буквално. А доброто е бумеранг, който се връща към самите нас.
