Какво даваме на децата си?

1
Добави коментар
prettyc
prettyc

 

Историята, която ще ви разкажа се е случила в разгара на едно много топло и знойно лято. В един от най-горещите юлски дни, група тийнейджърки били поканени да се разхладят в домашния басейн на една своя приятелка. Всички момичетата отдавна знаели, че родителите на стопанката са много богати хора, но когато прекрачили прага на луксозното имение, в миг се ококорили и едновременно ахнали от учудване и възхита. Огромните размери и неописуемият разкош, които се разкрили пред техните очи надминавали с пъти, многократно всичките им предварителни очаквания за лукс, битово изобилие и всякакъв вид домашни глезотии.

– У а у! Много е яко! Подобно нещо съм виждала само по филмите! – цъкали с език една след друга възхитените девойки и се озъртали любопитно във всички посоки.

– Радвам се, че ви харесва моят дом! – тихо прошепнала младата стопанка на луксозното жилище и очите й се напълнили с бистри и чисти сълзи.

– Какъв дом? Това е истински палат, мила! – радостно я прегърнало едно от момичетата.

– Хей, момиче! Ти живееш в Рая. Не си ли доволна, не се ли радваш, че живееш тук? – нежно я хванала под ръка, другата й приятелка, но вместо радост върху лицето на богатото момиче се изписала голяма тъга и сълзите потекли неудържимо по нежното й моминско лице, а гостенките се стъписали и не знаели, нито как да реагират, нито какво да кажат в тази неочаквана и потискаща ситуация. След няколко минути, ридаещата девойка вдигнала сведената си глава и нарушила покоя на тягостната тишина:

– Сигурно няма да ми повярвате, но ако можех бих заменила този разкош само за един, единствен ден, в който съм била примерно на пет и целият този ден е бил прекаран с моите родители, но за съжаление не е имало нито един такъв ден в моето ранно детство. Преди да тръгна на училище, толкова рядко ги виждах, че понякога съм забравяла лицата и гласовете им. Отглеждаха ме бабите и дядовците ми, а родителите ми се бяха отдали изцяло на семейния бизнес и първоначалното натрупване. За да ми осигурят „светлото“ бъдеще, както често ми го натяква баща ми, а пък аз дори и не знаех с какво се занимават, но всеки ден страдах, че не са с мен на детската площадка или в парка! Исках да са до мен когато се люлеех и пързалях и когато се учех да карам ролери и колело, а после разбрах, че те не са били до мен, дори и когато съм се учила да прохождам! Само ако знаете, но няма как да го разберете, с каква завист съм гледала към младите майки и татковци на останалите деца в парка. – момичето тежко въздъхнало и после дълго време разказвало на онемелите си приятелки за своето тъжно и нерадостно детство, а останалите момичета го слушали с голям интерес и накрая осъзнали, че техните майки и бащи са им дали безброй безценни мигове, които са безплатни за всеки родител, но са на негово разположение само в определено време и когато ги пропусне, той повече никога и никъде няма да ги намери, нито ще може да ги купи, дори и с всичките земни богатства събрани на куп.

Сигурно някой ще се запита, откъде съм научил за тази история? Разказа ми я моята дъщеря. Тя е била едно от момичета, които са посетили луксозното имение. Казала ми е и други неща, които може би ще иска да чуе всеки баща:

– Тате! Искам да ти благодаря за всичко онова, което си ми дал, за морала, за вярата в Бог, в доброто и в себе си! За всички приказни детски спомени, за моментите, когато съм имала силно рамо и мъжка ръка до себе си, че ме научи да прощавам, бързо да се изправя когато падна и да продължа. За това и още много ценности, които са несъизмерими с всичките материални богатства на този свят. Благодаря ти за това, че ме направи добър човек! – това са думите от едно по-късно нейно телефонно съобщение, в което не съм променил и една буква дори. Съобщението е прекрасно, нали?

Според мен, децата ни не са съдове, които да напълним, а са свещи, които да запалим. С известни пропуски, доста се постарах в тази посока и мога да кажа, че познавам две слънчеви деца. Те са в ритъма на моето сърце и звук от приказни камбани шепне тихо в него: „Обичам ви! Мили мои слънца, усмихнати, горящи и мечтани!“.

 

Източник: www.gnezdoto.net

Автор: Валентин Начев