Държеше някаква брошурка: „Ботокс – изглажда бръчки – шест месеца гаранция; Филъри –
Над веждите й две бръчки, разперени като криле, създаваха фон на централната, която се извисяваше от междувеждието и протягаше ръце като разпятие.
възстановяване на устни – шест месеца гаранция; Заешки бузки – конци…“ Погледна се в огледалото. Поглади лицето си и замълча. Старостта гнездеше в гнездото й. Лицето й, все още красиво, носеше белезите на петдесетте. Над веждите й две бръчки, разперени като криле, създаваха фон на централната, която се извисяваше от междувеждието и протягаше ръце като разпятие. Ръцете на Христос, извисени нагоре и встрани и най-отгоре една като небе. Тя казваше: Това не е плюс, това е разпятието, а Христос е любов. Други виждаха в този знак емблемата на „Мерцедес“. Мъжът и казваше: „Махни този мерцедес“, когато е намръщена. Бузите й, незабележимо в устрем надолу, дърпаха устните й в гримаса: „Ми, то…“
Дъщеря й цъфтеше отвън и отвътре. Като цвете, пукнало в сърцевината, флиртуваше със слънцето. От този флирт беше се пръкнала внучката – зелена пъпка, около й чиста роса, в която те се оглеждаха, красиви. Момчето й – синът, вземаше емоционално решенията. Лошото беше, че вярваше в правотата им, но беше му времето да бъде идеалист. Искаше да обърне света. Съпругът й, невинаги добър, беше пуснал корени в децата й… Изпита порив. Искаше да ги зареже. Да иде да си опъне бръчките. Да си вземе вересиите, че животът й дължеше любов. Опъна с показалците кожата в края на очите, с палците опъна заешките бузки. Огледа се в огледалото – красива! Можеше да се порадва още на комплиментите. Набра телефона, замълча… Затвори.
След толкова години брак мъжът й беше неин завинаги. Навярно беше пикирал тук-там, верен на природата си, но дълбоко в себе си не виждаше живота си без нея. Тя също беше пикирала, забърсвайки емоции, хранейки въображението си, но нито един не се случи. Затова искаше реабилитация. Но вече знаеше цената. Не беше в пари. Трябваше сламка по сламка да разруши гнездото, а това щеше да я боли. Не беше по силите й да понесе свободата. Нямаше смисъл да изпита още веднъж хубостта си изолирано, моралоугодно. Извади кутийката, намаза крилете над вечно удивените вежди. Поглади основната бръчка на междувеждието по вертикала. Обърна се наляво, надясно и махна на мерцедеса с ръка. Той запали, оставяйки малка следа.
Постла гнездото. Опъна масата, подреди и зачака да дойдат. Да дойдат децата.
Той невинаги беше добър, но тя винаги беше харесвала ръцете му.
Синът беше взел решение да замине в чужбина. Тази нощ, докато спеше в спалнята, чу откъм хола мъжът й да го съветва: „Ще отидеш, ще видиш колко е красиво, ако не е – ще знаеш.“ Нищо особено, но синът, който винаги опонираше, този път замълча. Тя усети доверие и се развълнува. Харесваше й те двамата да имат стабилни отношения. Така приключи разговорът им, но тя не можа да заспи.
*
Беше време гостите да дойдат. Дъщерята отвори вратата и освети гнездото. Наоколо засия, а тя отрази с очите си светлината и стана още по-светло. Внучката връхлетя към нея със засилка и изпълни дупчиците й със сладост. Заешките бузки се стегнаха. Челото й се изглади. Нарами детето и го поведе из хола. Някъде се мерна в огледало, беше красива. Смачка брошурката в джоба си. Изнесе се сред гостите. Седна до съпруга и потърси ръката му. Той невинаги беше добър, но тя винаги беше харесвала ръцете му.
Как щеше да сгреши. Ботокс? Да махне Христос от челото си…
