Сега, когато Лазаринка – внучката, беше заприличала на нея, разбрах колко е имало защо бай Гошо да се тревожи и да затваря хубостта на Лаза в кутия.
–Мани я Лаза, она лъже – погледна към нея с укор мъжът й.
Само тя познаваше скрития му нрав, но продължи:
-Бяхме на сватба и току един от сватбарите вика: „Наздраве“, и аз му отвърнах. – разказваше Лаза. – Той ме стрелна с очи, а после… само аз си знам. – Опитваше се да скрие Лаза, ама й беше набрало и продължи. – Затвори ми душата, е те тоя – и посочи към него.
-И защо? – попитах аз. Исках да ми стане ясно. Младото ми съзнание още не познаваше такива метаморфози като “Затворена душа“. И продължих – Е, как така? Аз просто ще изляза! – казах през смях.
-Аааа! – отговори Лаза многозначително.
-И после?
-И после аз си отидох в стаята. Свърши за мене всичко. Той дойде, отвори вратата, показа юмрук, завъртя глава заканително и си отиде да се весели с гостите.
-Мани я Лаза! Она лъже! – казваше бай Гошо, като поглеждаше сериозно към нея със сдържаната си, но още красива усмивка.
Беше строителен техник на блока, който строяхме заедно с него, а и бяхме съседи от по-предишен адрес, където преди две-три години пристанах в дома на свекъра и свекърва ми. Иначе от ония хора, дето с другите беше благ и чаровен.
-Едно време как пеех, па и играех, ама! – забърсваше с ръка масата Лаза. Чистеше нещо, упорито насочила мисълта си към него. Беше поотпуснала гнева си, а той помазваше след нея, навярно вече изгубил позиция, както обикновено се случваше.
Лаза почина от рак на шейсет години. След смъртта й Бай Гошо се навърташе около децата си. Водеше и връщаше внучките от училище. После забравен си отиваше. Понякога не му вдигаха телефона. Той стоеше все по-изпосталял пред блока. Посърна без Лаза, затвори се в старата си къща и умря гладен и жаден, без да има кой да го потърси. И двамата се поминаха, без да влязат в апартамента. Бяха от онези хора, дето мислеха: „Децата да имат“, а децата от онези, получили наготово, приемаха всичко за даденост.
Този път бяхме поканени заедно със съпруга ми след погребението на бай Гошо, когото с мъжа ми познавахме и уважавахме още от минали години. Дъщеря му направи угощение след погребението като за празник. Покри гузната си съвест, че след смъртта на мъжа си не можеше да живее в нормален ход. Вярваше си, че е милионерка, защото искаше да бъде такава. Пропи се нездраво, след като намериха мъжа й обесен в изкопите за метро в София. Но това не е нещото, което остави следа в мен.
Дъщерята на покойния знаеше за привързаностите ми към семейството и донесе някаква снимка:
-Виж! Преди да почине майка, ето тази снимка искаше да й сложа на некролога.
-Защо толкова млада?- попитах аз.
-Ами искаше хората да я видят каква е била хубава.
През това време влезе внучката със сърнените очи, която беше заминала в чужбина. Отскоро омъжена за латиноамериканец и родила момиченце, застана пред нас. „Леле, какво е станало с Лазаринка?“ – помислих аз. Изненадващо бързо младото момиче беше развило голям диоптър след раждането и очите й гледаха неестествено за възрастта. „Цяла Лаза!“ – удивено промълвих. Ето на кого е приличала Лаза като млада. Сега, когато Лазаринка – внучката, беше заприличала на нея, разбрах колко е имало защо бай Гошо да се тревожи и да затваря хубостта на Лаза в кутия. Погледнах снимката, после погледнах Лазаринка и без да говоря, че нямаше кой да ме разбере, се замислих. Сърнените очи на младата Лазаринка – топли и влажни – гледаха с плаха и с леко на една страна усмивка. Да гледаш и да потънеш. Сенките на тези кладенци излъчваха тъга. Как накичена тази коса не е излязла на мегдана! Как хубостта й, имала право на власт, нетържествувала, си е отишла. Противно на естествения порив на живота, който зове: „Ето ме! Вижте ме! Колко съм хубава! Та сега, след смъртта, искаше да напомни на хората като онази притча „Роди се и умря.“
Eдна друга млада душа, предвкусвайки собствената си участ, запомни завинаги Лаза.
Вече към петдесете, вървеше и гледаше блока, построен преди двадесет и пет години. Отдавна, отдавна дъщерята на Лаза топираше и русеше косите си. Долюбваше миниполите и разкриваше колене. Беше забравила затворената душа на майка си. Отдавна Лаза я нямаше, но една друга Лаза, затворила душата си за живота, си спомни за нея.
