12/15/2015 0 Comments
31.12.2013г. 23:30ч.- Спри да плачеш! Не се страхувай. Аз ще съм до теб, дори и да не ме виждаш. Знай, че моята любов е като звездите, не винаги ги виждаш, но знаеш, че винаги са там. Просто се опитай да не плачеш, обещавам, че ще ме видиш пак някой ден. След една година – на същия ден, в същия час, на същото място ме чакай.
31.12.2014г. 10:15ч.Телефонният звън я пробуди.- Ставай, поспаланке! – се чуваше през слушалката.- Станала съм! – отвърна Нора, което очевидно беше лъжа, защото тя обичаше да си поспива доста.- Да, добре. – отговори недоверчиво Яница.Ако още се чудите, Яница е най-добрата приятелка на Нора.- Сигурна ли си за довечера? Не бих искала да оставаш сама.- Всичко е наред. Точно от това се нуждая днес – да бъда сама.- Щом казваш…. о, да не забравиш да гледаш фойерверките, това беше едно от любимите ви занимания с …. – сепна се Яница.- Не се притеснявай – усмихна се Нора – мина вече цяла година, но се радвам, че и ти не си го забравила. Хайде, чао Яни, ще се чуем утре. Приятно изкарване на Новата година. – затвори телефона и се изпъна на леглото като галена „котка”. По всичко личеше, че не й се ставаше, но не защото й се спеше, а защото знаеше какъв ден е днес. Изпитваше смесени чувства. Това можеше да бъде най-щастливият ден в живота й, но тя бе така уплашена, че ще изживее отново всичко онова, което бе изживяла преди една година. Все пак една частица от нея вярваше силно, че ще го види отново, макар и за малко. Не й трябваше много, тя искаше само за миг да го зърне.Нора стана от леглото и отвори гардероба си. Взе бялата къса рокля, която висеше най-отпред, макар само веднъж да я бе обличала, и я изпъна. В съзнанието й нахлуха всички спомени – всеки трепет, всяка целувка, всяка прегръдка. Сълзи се стекоха по лицето й. Опитах се да ги избърша, но нищо не стана. Сякаш не съм тук. Не мога да я докосна, не мога да я утеша, не мога да й помогна…. безполезен съм. Дали помни думите ми???- Нора, помниш ли??? Довечера ще мога да те погаля, да те целуна, моля те, спомни си! – Тя обаче върна роклята в гардероба и тръгна към кухнята. Исках да й покажа, че съм там, затова я извадих отново и затропах, така че да се обърне. – Какво става тук??? – уплаши се тя. Не исках да я плаша. Взех химикалката, която беше на шкафчето до леглото, и написах: „Н&М = FOREVER”. – Заплака, чак сега наистина повярва, че съм аз.- Но как е възможно, ти наистина си тук – оглеждаше се неразбиращо и не знаеше накъде да се обърне. – Защо не мога да те видя? Добре ли си? Отговори ми някак си! – толкова бързаше, сигурно я беше страх да не си отида така внезапно, както според нея се бях появил.- Любов моя, изчакай още малко! – Написах: „23:30 ч.” (часът на смъртта ми). От изражението й разбрах, че помни. Сякаш товар падна от сърцето ми – не беше забравила. Трябваше да тръгвам вече, за да имам сили за довечера… Топъл вятър погали лицето ми. Вече не е тук, усещам липсата му. Но сигурно има ограничено време. А аз трябва да побързам, ако не искам да закъснея за довечера. Дали да не му опека любимата торта? Нора, такава си глупачка – той е дух. Това значи ли, че не яде нищо? Но какво ще е Рай без храна? Трябва да се храни, за да има сили…. Ох, какво да правя? Толкова съм объркана. Нора! Върни се на себе си! Ще облека любимата му рокля – бялата, изпълнена с толкова спомени. Студеният вятър пронизваше голите ми крака и преминаваше през празното ми сърце. Облегнах се на студената стена и загледах тъмното небе. Само две-три звездици мъждукаха върху черния му плащ. Чаках…чаках… Погледнах лявата си ръка – пръстенът, който той бе ми подарил, си стоеше там сякаш нищо не се е променяло. Градският часовник удари 23:00ч. Оживените допреди малко улици сега бяха като пусто бойно поле, застинало в безвремие. Нетърпеливо гледах часовника си, мислейки, че точно сега се е развалил… – Нора, защо си облякла тази рокля? Замръзнала си от студ, от много ли време ме чакаш? Леденостудена си. – това бе той и ме прегърна, бях забравила колко топли бяха прегръдките му. Вече не изпитвах студ.-Ти наистина не си се променил. Същият си като първия път, когато те видях.- Наистина ли? – отвърна той.- Наистина си същият – опипах с ръка лицето му – очите ти, носът ти и лицето ти… същите са си. Но ти беше добре, като тръгнахме? Беше добре, нали? – той поклати глава, съгласявайки се с мен. – Наистина ли беше добре? Наистина ли? Не трябваше да те слушам – съжалявам, съжалявам, съжалявам. Аз съм виновна, че стана така!- За какво съжаляваш? Че прекарах най-хубавите си последни дни? Не си виновна, сърцето ми бе прекалено слабо, но аз не съжалявам за нито една от последните си минути. 31.12.2013г. 15:30ч Още една криза на сърцето – не ми остава много. Разбирах го някак смътно, неосъзнато още, но една мисъл натрапчиво се въртеше в главата ми: не исках да прекарам последните си дни в тази празна, мрачна болница. Погледнах я в очите:- Нора, хайде да отидем в лунапарка.- Но ти си болен, не може! Не искам да ти се случи нещо. – притеснено отвърна тя.- Нора, моля те, бъди моят спасител. Нека не прекарвам последните си дни тук.- Да, но….- Моля те!!! – настоявах аз.Когато най-сетне тя се съгласи, бавно станах от леглото. Изпитвах ужасни болки, но всичко си заслужаваше! Прекарах последните часове от живота си на едно прекрасно място с най-любимия човек за мен. Единственото, за което съжалявам, бе, че не успях да й кажа: „обичам те”. В онзи момент, когато думите бяха на устните ми, се закашлях от студения вятър, който прониза изтощеното ми от болестта тяло, и после…сигурно съм припаднал. Виждах ужасения й поглед – в очите й се отразяваше Пътят, който ме викаше отвъд! Не исках да тръгна по него, преди да й кажа! Но не ми бяха останали сили да се задържа в този свят, в нейния свят! – Искам сделка!!!- извиках. Нора не ме чу, но някой отвъд явно беше, защото по тялото ми се разнесе бавно, като успокояващо лекарство, мисълта, че точно след една година ще я видя отново тук – на същото място, в същия час… После…заспах… А когато се събудих, нямаше нищо – само спомен, че трябва да чакам: 31.12.2014г,. 23:30ч.31.12.2014г. 23:45ч – Ще се срещнем ли някога отново? – прекъснах го.- Разбира се, по всяко време. Където и да си Нора, аз ще бъда там. Нора, може да е егоистично, но ще бъде хубаво, ако по-късно си наистина тъжна….. Но вместо да гледаш тъжни филми, гледай интересни филми. Понякога си спомняй за мен и плачи, за да мога да изпия сълзите ти. Така няма да съм жаден за любовта ти. Понякога слушай нашата песен, защото ти липсвам… „Нора, обичам те!” Целуна ме, мислех че тази целувка ще бъде вечна, но часовникът удари 00:00 ч. и той изчезна. Отворих очи, а него го нямаше. Фойерверките започнаха, а аз дори им се зарадвах – вече не бях „празна”, както преди. Вече можех да продължа по пътя си, защото в небето проблясна още една звезда!Знаех, че тя винаги ще бъде там! По форма приличаше на лунапарк, светлините на който винаги ще блестят в очите ми…
