(крепост Мисионис, хижа Младост, планината и гората)
Е, ако не друго, то поне тази година есента беше не просто прекрасна, а направо вълшебна. Цветни, дебели килими от листа, красиви корони на дърветата, обагрени в цялата палитра на жълтото, оранжевото и червеното. Беше дълга, слънчева и топла, което само по себе си предопределя желанието ни да сме сред природата… В началото на ноември, тъкмо когато мъглите бяха често явление и сутрин температурите почти стигаха до нулата, се отправихме към руините на крепост Мисионис. Място, което е сравнително близо до нас и може би точно по тази причина, останало толкова дълго непосетено от наша страна. Често, преминавайки покрай табелата (пътя Варна-Търговище-В.Търново) все повтарям: „Трябва да дойдем тук, някой ден…“ И този ден най-после дойде. А, това беше един от онези дни, които оставят трайна следа след себе си….или поне така се надявам…
Спряхме на паркинг, веднага след като отбихме от главният път.
Мъглата, тъкмо бе започнала да се вдига под напора на топлите слънчеви лъчи.
Пресякохме „Паркът“ и се отправихме по пътеките нагоре, следвайки табелите.
Всъщност местността е покрита с руини на голям, древен град, който се е простирал на обширна територия, в подножието на планината. По склоновете още се виждат части от сгради, образували цели квартали едно време. Първо попаднахме на „ Базилика 1“, на която личаха само основите. След нея пътят се разделяше на две и ние поехме към крепостта по живописна горска пътека. Малко забавяне имаше покрай яворовите жълти листа, които тази есен са ми едни от на-любимите. Ето и стените на крепостта, основите на църква и околността.
Последва Базилика, чийто плочки по пода са оригиналните. Тези, които са били още тогава.
Стъпваш и си мислиш още колко други хора са стъпвали по тях, как са живяли, какви са били. Някакви такива въпроси се мъдрят в главата ми.
От там табела, насочва към болярските жилища, където едни от последните находки на археолозите са стъклени чаши и останки от сграда – кръчма.
След крепостта, по план следваше да поемем към хижа Младост.
Обаче, тази табела, както се вижда от нея, съобщава че наблизо има руини от средновековна църква. „Сигурна ли си? Доста път ни чака до хижата?“- пита Никола забил нос в GPS-a. “Отиваме!“ и поемаме по пътеката, разминавайки се с двама, бодро крачещи към хижата младежи.
към хижа Младост към средновековна църква
По пътеката се натъкнахме на останки от външни стени
и попаднахме в гъста гора, сред която се намираше и въпросната църква или по-скоро, това което беше останало от нея.
Докато обикалях наоколо и търсех добра позиция,
Никола, преизчислил вече маршрута пита: „Навита ли си да минем напряко? Ама ще е доста стръмно и без маркировка..“
„Че иска ли питане?! Настроена съм авантюристично днес. А и все пак добре би било да разнообразим пътя, както винаги.“
Определено беше доста стръмно. Когато се огледах наоколо, спрях за миг и се замислих: „Сам сами сме, вървим по някаква стара пътека, която едва личи, а наоколо гората е дива, отдавна никой не е минавал .“ Докато си разсъждавах, вдишвах от чистия въздух и в захлас наблюдавах падналите стари дървета, дебелият слой листа, вслушвах се в тишината- от време на време само лек повей на вятъра и шум от падащи листа.. Тишина! Всичко това взето на куп компенсира стръмното.
По някое време пътеката стана равна, бяхме се качили доста нагоре и слънцето пробиваше през гъстата гора. Дойде моментът , в който остатъкът от мнимата пътека просто изчезна. GPS-ът показваше, че сме на около 200м от хижата, но от тук ставаше най-стръмно. Напред и нагоре виждахме само драки и гъсталак, през който минаването щеше е да е доста трудно, а може би и невъзможно.
Дотук с романтиката. Взе да нагарча леко.
В страни от нас минаваше електропровод, под който най-старателно бяха рязали клони и дървета, превантивно – да не опират в жиците. Недалеч се чуваха детски викове и хорска глъч- устройството показваше, че сме близо до асфалтовият път, водещ към хижата. Добре, прескочихме купчините натрупани клони, драки, едвам си стъпихме на краката, заради стърчащи основи на храсти и дървета, за да се озовем в горната част на дълбок дол или нещо подобно, но като казвам дълбок, просто скромнича. Работата загрубя сериозно. Хванахме по диагонал. Повярвайте беше толкова стръмно, че правиш една крачка и носът ти току да се удари в баира. „Мисля, че нямам дълъг нос“. Не става да се хващаш за разни стърчащи драки или за поредния стърчащ клон, защото или ще попаднеш на нещо бодливо или пък изгнило …Няма пътека, само клони, драки, нападали дървета и я…вече има и боклуци (стари дрехи, гума, бутилки)…Явно наближаваме – 50 метра, според машинката. Кръвта се е качила в главата ми, сгъвам се във всевъзможни пози, лазя, драпам, хлъзгам се по шумата и странно не говоря. От време на време само пуфтя…Пазя си силите, ако въобще останаха такива!
И ето светлината се вижда. Последни няколко крачки и сме на асфалта, двайсетина метра от двора на хижата. Хора са насядали по пейките около масите, наслаждавайки се на панорамата, хапвайки и пийвайки .
Изгледаха ни странно, ама к’во ти пука: цялата бях червена, запъхтяна, мускулите на краката ми напрегнати, но усмивката лепната на лицето ми, с гордо изражение от постижението.
Е, гадно беше, но затова пък ще се помни.
Седнахме на последната масичка, която слънцето тъкмо започна да огрява. Беше малко след обяд.
В хижата предлагат топла супа, картофки, скара и разни снаксове. Решихме да се подкрепим, преди да продължим обратно по пътя. Докато чакахме храната, извадих термосът и пийнахме димящ, все още доста топъл чай. На открито беше хладно. Хапнахме, полюбувахме се и ние на гледката или каквото се виждаше от нея, защото мъглата пак напираше, направихме си снимки и с бодра крачка поехме по маркираната пътека обратно. Излязохме на връх Коджакус, покрит с високи антени и установихме, че сме пропуснали отбивка. Върнахме се няколко крачки и влязохме в гората. Разположението и се падаше малко в западна посока и слънцето стигаше до нас. След малко срещнахме трима души, които били тръгнали напред, но се върнали, защото чули, че наблизо има ловци. Ние обаче продължихме, сигурни в това, че щом сме на туристическа пътека, значи не би трябвало ловците да са там. Слава Богу, че нищо не се случи, защото в края на месеца, по ред причини свързани с ловци, туристи, пътеки и гори, се наложи да изчета закони, форуми и да установя, че всъщност туристите и туристическите пътеки са безгласна буква в нормативната ни уредба.
Оставям тази тема настрана и продължавам по пътека отрупана с листа.
Нарочно провлачвам крака и карам листата да шумят. Радвам се като малко дете. Пътеката извива в стара букова гора, която сякаш те омагьосва и не можеш да продължиш напред. Времето напредва, а ни чака път.
Маршрутът беше толкова живописен. Не спирах да повтарям колко красиво беше и как обичам есента.
Оказа се и доста дълъг. Ако не бяхме минали по „ прекия път“, който избрахме, вероятно щяхме да стигнем до хижата чак следобед, а после трябваше и да се връщаме. Все пак сега вървим надолу. Почти в края, отново срещнахме тримцата, които се бяха върнали заради ловците. Бяха вече долу, а ние ги гледахме слисани с ококорени очи. Невярващо отронихме: „Ама, как..?“ Спокойно, не са свръх човеци! Нещата имат своето обяснение и то е – друга пътека, наречена „Пряката пътека“, която е стръмна и със заличена на места маркировка, но доста пряка. Обясниха ни откъде минава и сме вече свръх навити да я тестваме, да речем… на пролет. Последни кадри в парка и видимо доволни потеглихме обратно към дома. Сега, когато минавам по пътя Варна- В.Търново, често виждам един ветрогенератор на върха на планината и знам, че там е хижа Младост. А това автоматично ме връща към този приключенски ден и страхотната есен…..
Ако публикацията ви е харесала, моля използвайте бутона „Сподели“, за да я видят повече хора. Благодаря!
