“Замисляли ли сте кой е единственият български писател, когото наричаме с малкото му име?”, попита ни любимата ми учителка по литература в 10 клас. “Алеко”, отговори тя на питащите ни погледи. ”Само него. Може би, защото подсъзнателно го чувстваме близък”. Човекът, илюстрирал по невъобразим начин един колективен, събирателен и вечен образ на една немалка част от обществото ни – Бай Ганьо. Непреходен образ, за съжаление. Никога не излезе от мода на тази територия. Като малка си мислех защо Ганьо винаги е актуален, а Бойчо Огнянов, например, днес ни изглежда утопичен, нереален и леко овехтял образ. И до днес се плаша от отговорите. Защото предполагат болезнено честен разговор и анализ на манталитета ни. Едно е сигурно обаче – Алеко илюстрира по брилянтен начин този герой на всички времена. А затова се изискват много фина душевност, много дълбока прозорливост, деликатен, но открит и директен език. Алеко и фейлетоните му, Алеко и пътеписите му, Алеко и дълбоката, прозорлива душа. Алеко и неповторимият му разрез на еснафщината, парвенющината, дребните души и “преклонените главици”. Творчеството на Алеко е животът ни. Такъв, какъвто го харесваме. И такъв, какъвто го презираме. Поглед навътре. Смях. През сълзи. И болезнена, откровена истина. В която се припознаваме и която не искаме да си признаем. Алеко е всичко това и още много. “Щастливеца”. А всъщност ние сме щастливци, че ни е дал творчеството си. Днес отбелязваме 153 години от щастливия ден, в който Господ ни го е подарил. Именно на нас. Поклон!
