Беше зима, но слънцето се беше показало и беше топло. С мъжа ми отидохме до къщата на приятелката ми Мария, защото се бяхме разбрали да ходим на църква. Семейни приятели сме от 40 години. Докато беше жив мъжът й, се събирахме четиримата и ходехме по танци, на театър, на барче, но като почина, се виждахме почти винаги само двете.
Днес уговорката беше да излезем тримата – тя, аз и мъжът ми. Мария ни покани да влезем. Беше в много добро настроение – един от внуците й щеше да се жени и беше ходил да й представи бъдещата си жена. Момичето било скромно и добро и Мария беше много доволна от избора му.
По пътя към църквата Мария се спираше да сподели новината с познатите, които срещахме. Усмивката грееше на лицето й. Радвах се за приятелката си – последно време беше тъжна и предстоящата сватба на внука й идваше точно навреме. В църквата седнахме на обичайните места. Службата започна. Мария се умълча – нормално, помислих, че се моли. В един момент обаче някак странно наведе глава и от устата й потече слюнка. Наведох се да я погледна. Погледът й беше празен и не отговаряше на повикванията ми. Двамата с мъжа ми повдигнахме главата й, но трябваше да я държим, защото иначе падаше напред. Езикът й висеше навън и започна да хърка. Беше пребледняла. Мъжът ми излезе да се обажда на „Спешна помощ“. Аз държах Мария и бях ужасно изплашена. Мъжът ми се върна и докато се чудехме какво да правим, се приближи една жена, която се представи като медицинска сестра, и каза да поставим Мария легнала. Мъжът ми държеше главата на нашата приятелка, аз държах ръцете й, защото иначе падаха на земята. Медицинската сестра започна да масажира гръдния кош на Мария. Службата си продължаваше, но вече цялата църква знаеше, че нещо се е случило. Приближи се един мъж. Не разбрах лекар ли беше, но започна да работи в екип с другата жена и, докато тя масажираше, той отвори устата на Мария и започна да й прави дишане уста в уста. Мария дойде на себе си. Службата свърши, но хората не излизаха, а се скупчиха около нас да видят какво става. Свещеникът също дойде и прочете една молитва за Мария. Най-накрая дойде и „Спешна помощ“.
Една намахана докторка разгони хората, не обърна никакво внимание на медицинската сестра и непознатия мъж, които бяха върнали Мария към живота, каза на санитарите да натоварят приятелката ми в линейката, а ние да чакаме отвън – ще я прегледа и ще ни каже какво става. След малко се появи. Съобщи ни, че не е нищо сериозно – просто й била паднала захарта. Можело да си ходи вкъщи. Не вярвах на ушите си. Опитах се да споря, но лекарката каза, че изследванията показвали това и нищо повече. Помолих поне да ни закарат до къщата на Мария, но ми отговориха, че линейката не е такси и да я заведем пеша. Свалиха я от линейката. Едва се държеше на краката си и не говореше. С мъжа ми я хванахме от двете страни и тръгнахме. Барманът от близкия бар ни предложи стол. Сложихме Мария да седне, но личеше, че не е добре. И пак тръгнахме. Къщата й беше наблизо. Сложихме я да легне и се обадихме на синовете й. Двама не бяха в града в този момент, но третият каза, че е наблизо и тръгва насам. След малко се качи жена му, снахата на Мария. Намусено ни се тросна, че е можело да се обадим на другите братя, а не само тях да притесняваме. Мария беше заспала. Снаха й я вдигна – да седнела на дивана. Мария повърна. Снахата й се разкрещя. Започна да вие като на умряло. Не можах да издържа и казах, че ние ще се погрижим за болната ми приятелка.
Появи се синът на Мария, паркирал досега. Прочете какво беше написала лекарката от „Спешна помощ“ и въобще не се разтревожи за майка си. Съгласи се аз и мъжът ми да се грижим за Мария (радваше се, изглежда, че една грижа му се маха от главата). Първият ден приятелката ми изкара на легло – не говореше и само спеше. На другия ден се надигна. Не помнеше нищо от това, което се беше случило. Нямаше сили, но говореше с нас и стана от леглото. Болеше я главата. Никoй от роднините й не се обади да попита как е. Грижихме се за Мария още два дни. Съвзе се, като че нищо не е било. Пак си беше моята пълна с живот приятелка. Внукът й покани мен и мъжа ми на сватбата – единствено той ни благодари, че сме се погрижили за баба му. Изкарахме много добре на сватбата. Мария танцува, пя и се весели. Ние – също.
След сватбата на снахата на Мария – оная, дето искаше да я погребва предварително, й откриха някакво странно заболяване и след два месеца умря. Мария е добре. Ходим си пак по гости и чакаме лятото, че да се разходим до морето. Автор: Сребрина
