Не съм от онзи тип хора, които живеят с нагласата, че ако не постигнат забележителна кариера и Google не разпознава името им с 3564 резултата, значи са претърпели същински крах. Всеки човек би трябвало с желание, без предразсъдъци, комплекси и ”на всяка цена”, да избира кое го прави щастлив и какво му се работи. Свободен избор. Да, ама естествено това възприятие за житейския път на човек у нас е леко изкривено. Да си сервитьорка или продавачка на 40 г. у нас се приема като симптом за истински провал! Изобщо тези професии у нас са силно неглижирани и звучат някак… недостойно. Чудя се това ли е причината и хората, които работят да го правят с такова нескрито нежелание? Държа да отбележа, че пиша от позицията на човек, който е работил и двете. И не, защото искам да ”успокоявам” гузна съвест, че не съм станала ТОП нещо си, още на 20 г., а защото се чудя… какъв Ви е проблемът, бе хора, да си вършите работата, както трябва?! Дали си в ресторантьорския бизнес (ама не си ШЕФ), дали продаваш в магазин или си преуспял млад кариерист със супер позиция в някоя международна компания, не би трябвало да влияе на отношението към самата работа. Както и удовлетворението след края на работния ден, би трябвало да е продиктувано от ДОБРЕ свършената работа. Оправданията ги знам, но и заради това уточнявам, че съм била и от двете страни. Заплатата като основен фактор за липса на мотивация, ”ама, аз за 500 лв. няма да се скъсам от работа, че пък и да любезнича”, издиша като аргумент. В България има много примери за хора, които работят в ресторанти, барове и т.н. и биха се съгласили с мен, че пари се изкарват! Може би именно, защото познавам и двете професии, то смея да бъда по-критична като потребител. И сега, когато седна в заведение и на съседната маса повече от 10 минути ми се навират в очите празни бутилки, струпана в ъгъла купчинка от чинии и преливащи пепелници, просто ми идва да стана и да ги махна. Когато вляза в магазин, а отсреща срещна киселия поглед ”оф, през пет минути ставам, ама за к‘во ставам и аз”, няма да си купя нищо, дори и да съм имала подобно намерение. И ако съм 78 човек, който си е тръгнал с подобна мисъл в главата, утре не е много удачно категорично да отсечеш ”никаква работа няма, хората не купуват, много е зле положението”. Положението е зле и защото живеем с кухи претенции за ”много”, когато не даваме и ”малко”.
Обикаляте ”чужбината”, чудите се какви са мили, казвате си ”изкарват много пари и нямат грижи”. Имат, имат, потвърждавам, отново от личен опит, а не за да размахам пръст, понеже днес жената в магазина не ми е казала ”добър ден” и искам да Ви кажа, че ние за нищо не ставаме. Просто те осъзнават, че и от тях зависи дали днес ще Ви спечелят с компетентност, понеже знаят какво Ви предлагат, с любезно разменени реплики, които не Ви натоварват и не Ви задължават с нищо. Ако си не си купите нищо от конкретен магазин, то поне може да си тръгнете с известна доза обогатени знания за ”нещото”, което е привлякло вниманието Ви, широка усмивка и пожелание за хубав ден. На вечеря в ресторант, дори и в най-обикновения, ще ядете хляб ”на аванта”, както обичаме да казваме, ще Ви питат дали сте доволни и имате ли забележки, ще Ви сервират за финал комплимент от заведението, а не два резена пъпеш, за да преглътнеш по-лесно сметката. Не очаквайте и да Ви ”посъветват” приятелски ”това, по-добре не го яж”, както тук често се случва и винаги се чудя трябва ли да съм благодарна, че току-що ми намекнаха, че в тази кухня нещо не е наред… Просто работят с любов и желание. И отдавна вече са си спечелили редовни клиенти.
Почти съм сигурна, че и тук е възможно. И то не само в бутикови заведения и магазини. Казвам почти, защото почти може и да доживея да го видя. Живейте с отношение. И по-често се поставяйте на мястото на другия. Полезно и важно.
Да си вършиш работата качествено не би трябвало да е лукс.
