Радиацията винаги ни е плашила като понятие, по-точно знаем, че последствията от нея са зловещи, но тя може да бъде и полезна. Както се казва, отровата е в дозата, а малките количества от нея не убиват. В зависимост от активността може да се говори за степени на опасност.
Радиоактивни вещества се носят навсякъде в природата около нас, водата и въздухът ги съдържат, почвите са напоени с някои от тях, растенията също, което се предава и на хранителните продукти. Доста наивно е да считаме, че след като статистиката сочи нормални данни, значи става дума за нулеви стойности.
В София например, в центъра се отчита 0,20 – 0,22 μSv радиационен фон. Край югозападното крайбрежие на Индия обаче има монцонитови масиви 1,съдържащи нива от 232 Th и 238 U, в резултат на което хората получават тpи пъти пo-голяма дoзa. Местните жители са над 70 хиляди души и при тях не са анализирани някакви отклонения след тези установени показатели. Няма бум на рака, нито ранна смъртност или малоформации.
В Илинойс и Айова питейната вода е пропита със сериозно количество 226 Ra, но смъртността от канцерогенни болести не е по-голяма от тази в Чикаго, където никой не поглъща радон с водата.
Във водните курорти и спа центровете по света, които са едни от най-скъпите и търсените, доказано водите съдържат радон, но имат лечебна сила…
Не така стоят нещата при големите дози, особено когато се касае за вътрешно облъчване – всяко живо същество е застрашено в здравословно отношение.
Най-лоши са редкоземните метали, както и тези, които са извлечени по изкуствен път при облъчването на делящи се материали. Те са не само радиоактивни, но и силно токсични.
Развитите общества бълват все по-опасни отпадъци, а всяка дейност означава, че се генерират количества от тях. Всички белези на прогреса, като производството на енергия, изследванията на учените, промишлеността също не правят изключение
Още след откриването на парната машина, започва да се развива добивът на въглища, което променя и замърсява ландшафта на цели райони в Англия.
Металургията и топлоенергетиката са причина земята да е покрита със сгуроотвали,а комините да тровят с ужасен дим въздуха. Ала без тези отрасли ние не бихме могли да просперираме, да си осигуряваме благосъстояние, нито да бъдем енергийно независимо в някаква степен.
В Европейския съюз 35 на 100 от електроенергията се произвежда в ядрени електроцентрали. Те не отделят парникови газове, както правят топлоелектрическите централи, но пък вече говорим за радиоактивни отпадъци.
При правилна употреба те са по-малко опасни, отколкото конвенционалните, но въпреки това все така будят страх в населението. Активността на радиацията намалява с времето, но докато това се случи, хората и околната среда трябва да бъдат изолирани от отпадъците, които я излъчват.
Няма как напълно да се откажем от тяхното съществуване, тъй като не можем да живеем нито без атомната енергетика, нито без модерната медицина. Въпросът по-скоро е как да се грижим за отпадните продукти, да ги съхраняваме и държим далеч от досег с хората?
Някои методи са се появили след дългогодишен негативен опит. В началото радиоактивният боклук е бил изсипван в ями или гробища за целта, а част от него дори е бил изхвърлян в морето. Това днес звучи потресаващо.
Постепенно оценките за безопасност показали истината и през 1975 година влиза в сила конвенция за предотвратяване на замърсяването на морската вода. Съгласно документа, се изисква специално разрешение за подобна дейност, но през 1983 година вече влиза и мораториум за погребване в морето.
На бял свят идва идеята РАО (РадиоАктивни Отпадъци) да бъдат пращани в Космоса.
Така ние ще се отървем завинаги, но засега вариантите си остават в сферата на научната фантастика, а и има някои съществени недостатъци. Възможно е да се стигне до авария при пускането на ракета-носител, което ще разпръсне вредните отпадъци и те ще се изсипят на Земята. Доста полети ще трябват, за да се изнесат огромното количество от контейнери, а и не са налице международни договорки за прилагането на такава програма.
В България РАО се контролират от Държавното предприятие „Радиоактивни отпадъци“, създадено в началото на 2004-та година. Неговата задача е да събира, преработва и да съхранява правилно отпадъците, за да се минимизират опасностите за хората и екосредата.
Едно от постоянните хранилища край Нови Хан е изградено през 60-те години, като е предназначено да поема РАО от медицината. Това става с помощта на многобариерни съоръжения, състоящи се от шахти, бетонни и голямотонажни контейнери.
На площадката на атомната централа край Козлодуй се намира второто поделение на ДП РАО, където се управляват ниско и среднорадиоактивни отпадъци. Наскоро то беше реновирано по най-новите изисквания за ядрена безопасност и превърнато в така нареченото Национално хранилище. Тук се държат също отпадъците, генерирани при работата на централата. Овладяването на РАО е според вида им – дали са твърди или течни.
Първите се пълнят във варели, след което се пресоват, запечатват се и минават контрол по активността, измерване на височината и теглото. На следващ етап се притиска самия варел, а после получените таблетки се подреждат в контейнери. Течните се обработват чрез изпаряване и циментиране на концентрата, а след това се поставят в стомано-бетонни контейнери за транспортиране, временно съхраняване и бъдещо погребване.
Подобни съоръжения са устойчиви на всякакви метеорологични условия, включително и на бедствия като земетресения, наводнения и прочие сили на природата.
Явно вече държавното предприятие „Радиоактивни отпадъци“ може да затвори работния си цикъл и да поеме сериозната отговорност за безопасността на населението.
