Майка ми и Севда, годеницата ми, се харесаха още първия път, щом ги представих една на друга. Аз, честно казано, доста се притеснявах, защото познавам майка ми и знам, че има навика да казва всичко право в очите и ако нещо не й хареса, го изстрелва, без значение кой е човекът насреща й. От баща ми не се страхувах, беше мълчалив човек, вглъбен в мислите си, пълна противоположност на майка ми. Севда дълго се чуди какво да облече, искаше да направи добро впечатление, а нали по дрехите посрещат. В крайна сметка послуша съвета ми да бъде себе си, така че извади една бяла мини рокличка, която откриваше стройните й крака, обу любимите си сандали и постави някои от бижутата, които сама изработваше. Пусна свободно дългата си гарвановочерна коса, малко гланц за устни и спирала на миглите и беше готова.
Майка ми и баща ми ни чакаха в градината. Още щом я видя, майка ми грейна в усмивка. Прегърна и целуна Севда и двете заговориха като стари познати. Смееха се. Забавляваха се. Ние с баща ми ги гледахме отстрани и им се наслаждавахме. По-късно, когато вече бях изпратил Севда и се върнах вкъщи, майка ми ме поздрави с избора ми. Пази я, сине, каза, голям си късметлия, това е жената на живота ти. Напълно споделях мнението й. Баща ми също беше доволен, но на него му беше трудно да изразява чувствата си, така че само ме потупа по рамото. Оттогава майка ми и Севда бяха неразделни. Майката на Севда беше починала след раждането й и баща й я беше отгледал сам. Сега Севда казваше, че е намерила майката, за която цял живот беше мечтала. Майка ми, от своя страна, казваше, че вече има дъщерята, която е искала винаги. Аз даже малко ревнувах, казвах им, че ме оставят на втори план, но всъщност много се радвах, че така добре се разбират.
Когато предложих на Севда да стане моя жена и тя прие, нямаше по-щастлив човек от майка ми. Не спираше да ни целува и да ни поздравява. Двете жени подготвиха всичко за сватбата, аз бях много зает в работата ми и само от време на време можех да се включа в подготовката. В деня на сватбата всичко мина перфектно. Майка ми казваше, че никога през живота си не е била така щастлива, както сега, гледайки ни нас, двамата, млади и влюбени.
Обаче, както се казва, много хубаво не е на хубаво. Съвсем неочаквано почина баща ми. Това се отрази зле на всички ни, но най-тежко го изживяваше майка ми. Тази весела и дейна жена, която не можеше да седи мирно на едно място и все търсеше нещо да прави, изведнъж се състари и само плачеше или седеше с празен поглед и не обръщаше внимание на нищо. Когато ние, със Севда, се прибирахме от работа, тя се извиняваше и се скриваше в стаята си. И аз, и жена ми се опитвахме да говорим с нея и да й даваме кураж, но тя сякаш се беше отказала да живее. Казваше, че не знае да живее без голямата си любов, баща ми.
Един ден изчезна. Беше оставила писмо, в което пишеше, че иска да е сама и отива в старчески дом. Не можехме да повярваме, това като че ли не беше моята майка. Отидохме да я търсим, но отказа да се върне с нас вкъщи, не искала да ни пречи. Не знаех какво да правя. В крайна сметка това беше нейното решение. Севда беше тази, която не се отказа. Въпреки голямата си заетост всеки ден намираше време да посети майка ми. Не успяваше обаче да я убеди, че ни липсва ужасно, майка ми се усмихваше тъжно и продължаваше да живее в старческия дом.
Когато вече си мислех, че няма сила, която да върне майка ми вкъщи, се случи чудото. Севда забременя и заедно с първата снимка от ехографията отидохме да се похвалим на майка ми. Когато разбра, че очакваме дете, лицето й грейна и пред нас отново беше жената, която познавахме отпреди. Разбира се, върна се с нас вкъщи и гледаше Севда като писано яйце.
Щастието отново се върна в нашия дом. Сега една бъдеща баба очаква раждането на първото си внуче и желанието й за живот е по-силно от всякога. Автор: Александър Алексиев
