Това не е просто история, а истинска случка. Ужасът в Амитивил се превърна в легенда, заради брутални убийства и паранормални явления след това. Десет са филмите снимани по историята в къщата, която е видяла толкова ужас, колкото Пирогов и ВМА взети заедно. Може би малко се изхвърлихме, но няма значение. Американското списание “Максим” публикува материал на 20-и април 2012 г., който ние ще ти пуснем тук. Причината за публикацията е… намерено оръжие, 38 години след случилото се.
,,Трябва ни торбичка за веществени доказателства”, избръмчава радиостанцията. Екипът водолази, скупчили се до канала край Коулс Авеню в Амитивил, щата Ню Йорк, само на пресечка от най-прочутата къща с духове в САЩ, внезапно притихва. “Моля, повторете”, излайва водолазът Бил Пфайфър в предавателя. “Ще ни трябва торбичка за доказателства”, повтаря геофизикът Кайл Кингман от моторната лодка. “Намерихме част от пистолет.” “Сигурни ли сте, че е пистолет?”, пита Пфайфър. “Абсолютно.”
Температурата е 2-3 градуса над нулата. Януари си е мразовит, но според стандартите на Лонг Айлънд времето си е почти меко. Грее бледо слънце. Повечето лодки на местните са прибрани под навесите до пролетта и каналът, който тече зад спретната редица големи къщи в колониален стил, изглежда пуст. Екипът от 6-7 водолази и подводни археолози трудно прикрива вълнението си след новината за откриването на пистолета. В този момент Райън Катценбах, човекът, който ги е довел тук, скача на подпорната стена. С рядката си брадица, постоянно зачервено лице, разпрани дънки и авиаторски очила, 37-годишният кинорежисьор изглежда като рокмузикант от второразредна колежанска група. Отдалечил се е за малко, за да говори по телефона, и когато се връща и вижда оживлението, веднага разбира какво се е случило. “Ебавате ли се с мен?”, крещи радостно той към екипа, който е домъкнал като част от заснемането на “Разбити надежди”, документалният му филм за убийствата в Амитивил.
Амитивил просто иска всичко да бъде забравено. Заспалото крайбрежно селце на южния бряг на Лонг Айлънд, на 60-тина км от Манхатън, е уморено от филмите на ужасите (до момента цели 10!), посветени на прословутия случай. Уморено е от туристите-вандали и пияните тийнейджъри, които се тълпят пред прочутата къща на Оушън Авеню, за да зяпат фасадата й, която отдалеч напомня на тревожно човешко лице. Уморено е и от песните на Еминем (“Mentally ill from Amityville/Accidentally kill your family still”), и от историите за кървящи стени и демонични свински глави.
С две думи, на хората в Амитивил им е писнало да бъдат световноизвестни с ужасната комбинация от масово убийство и къща, обитавана от духове. “Исках да продавам фланелки, за да се възползвам от истерията около Ужасът в Амитивил, но ми казаха да не го правя, защото ще притесня местните”, казва Ерика Райклин, 34-годишна собственичка на кафене. “Тук за Ужасът в Амитивил просто не се говори. Хората искат всичко да си остане под сурдинка. Просто не харесват туристите.”
Разбира се, селото няма да е особено щастливо и от новия взрив от внимание, който ги очаква. Защото, ако Катценбах е прав, пистолетът, който водолазите му са намерили току-що в канала, е дълго и безплодно търсеното второ оръжие на убийствата в едно от най-известните престъпления на американска земя. Това си е голяма находка. Според делото, второ оръжие на убийството няма. А ако има, всичко, което се твърди за събитията от онази нощ през 1974-а, е погрешно.
Къщата на Оушън Авеню всъщност е сцена на два вида ужаси един съвсем реален и един най-вероятно измислен. Първо са извършени убийствата в ранната утрин на 13 ноември 1974-а са застреляни шест от членовете на семейство ДеФео бащата Роналд, майката Луиз и четири от децата им Доон, Алисън, Марк и едва 9-годишният Джон. Ден по-късно единственият оцелял от семейството 23-годишният Роналд “Буч” ДеФео-младши, признава, че е убиецът. По онова време се предполага, че или е извършил хладнокръвно убийствата, за да открадне пари, или е превъртял в резултат на непрестанно малтретиране от страна на бащата (както сам ДеФео твърди пред комисия за предсрочно освобождаване през 2007-а). Според доказателствата, Буч е действал сам, а оръжието на убийството е карабина Марлин, 35-ти калибър. Жертвите са изтрепани в леглата си. “И да исках, не можех да се спра. Имах чувството, че някой друг е вътре в мен и ме движи”, казва ДеФео пред съда. След като неуспешно пледира невменяемост, той е признат за виновен за шест убийства и получава шест присъди (от 25 години до живот), които трябва да излежи една след друга в затвора Грийн Хейвън в Стормвил, Ню Йорк.
Духовете се появяват 13 месеца по-късно. На 18 декември 1975-а Джордж Лъц, бивш морски пехотинец и трето поколение геодезист, жена му Кати и трите й деца от предишен брак се нанасят в старата къща на ДеФео. Те купуват издържания в класически холандски колониален стил имот на брега за нищожните според тогавашния пазар 80 000 долара, плюс още 400 долара за по-голямата част от семейните мебели на ДеФео. Само месец по-късно обаче семейство Лъц напускат къщата на мечтите си, прогонени от кървящи стени и призрачни гласове (според собствените им обяснения).
Събитието е последвано от бестселър (книгата на Джей Ансън Ужасът в Амитивил: Истинска история) и цяла върволица филми на ужасите, които гъделичкат любопитството с предполагаемото си позоваване на реални факти. Скептиците разнищват историята на Лъц десетилетия наред. Една от популярните теории гласи, че “обсебването” е очевиден (и изключително успешен) опит да се изкарат пари на гърба на истинския ужас от убийствата. “Години по-късно открих, че Джордж Лъц притежава 94% от Амитивил Хорър Ентърпрайзисфирмата, която има пръст в почти всяка книга или филм за селцето”, казва Катценбах. Според адвоката на Буч Уилям Уебър, повечето от твърденията на семейство Лъц имат лесно обяснение. “Казваха, че навсякъде около определени врати имало нещо зелено, а аз отвърнах, че това са остатъци от веществото, с което детективите търсят отпечатъци”, казва Уебър. “Разправяха, че са видели очи през прозореца, а аз им отговорих, че това най-вероятно е била котката на съседите.”
Уебър, който участва в идеята за създаването на Ужасът в Амитивил преди сем. Лъц да го отрежат от проекта за книга, твърди, че историята почива на информация, която сам той е предоставил на Лъц. И е написана с голяма доза въображение и художествено преувеличение а по-драматичен ефект. Дори Буч ДеФео човекът, който би спечелил най-много от убеждението, че в къщата наистина живеят зли духове, заявява, че не вярва в разказите на Лъц. По време на споменатото изслушване за евентуалното му предсрочно освобождаване през 2007-а, съдебно лице го пита какви според него са предпоставките за появата на филмите и книгите. “Не аз започнах всичко това. Започнаха го хората, които продадоха къщата, като измислиха историите за…”, казва ДеФео, преди да бъде грубо прекъснат.
Буч ДеФео е синоним на ненадежден свидетел. През годините променя показанията си безброй пъти. “Ще бъда откровен с вас”, казва пред комисия за освобождаване през 2003-а. “Прекалявах с хероина и пиенето, и до такава степен се опитвах да избягам от себе си, че наистина не знам какво се случи.” Все пак, поне два елемента, които не са част от официалната версия, изскачат отново и отново: че е имало второ оръжие и че Буч извършва престъпленията с помощта на сестра си Доон, която ще загине същата нощ. “Здравият разум го диктува”, отсича ДеФео пред последната засега комисия за освобождаване (юли 2011-а). “Сам човек не би могъл да го извърши. Не и по начина, който описват.” Мнението му се споделя от съдебния медик по делото, който свидетелства по време на процеса, че е “абсолютно озадачен” как един човек може да застреля шестима, без да събуди никого.
В една от версиите, която ДеФео описва пред писателя Рик Осуна (а Осуна на свой ред разказва в книгата си Нощта, в която сем. ДеФео загинаха), Буч, Доон и двама приятели съставят план да убият бащата и майката, която си затваря очите пред постоянното малтретиране, да инсценират грабеж, уж довел до убийствата, и да отведат братята и сестра си някъде на безопасно място.
Според същата версия, Доон първоначално отива при децата, които са будни в леглата си и им заповядва да не мърдат, каквото и да чуят защото в къщата има крадци. След това тя, Буч и един от приятелите им взимат карабината Марлин и отиват в стаята на родителите. Буч държи оръжието, но се поколебава, затова Доон го грабва и прострелва баща им. После Буч изтръгва карабината от ръцете й и застрелва майката. Раненият баща се надига от леглото. Буч стреля по него втори път и го убива. Майка им все още е жива гърчи се и стене от болка. Неизвестният приятел вади 38-калибров револвер и стреля по нея втори път, убива я, след което хвърля пистолета и бяга. Буч обаче го застига и го довлачва обратно, за да им помогне да разчистят касапницата. Но когато се връщат, откриват, че Доон е направила ужасяващо отклонение от плана убила е и децата. Следва караница, в която Доон грабва карабината, но Буч я изтръгва от ръцете й и я застрелва в тила. Трудно е да се каже дали тази история е истинска, но едно е ясно: малко по-късно карабината е изхвърлена в канала от пристана на ул. Ричмънд, на няколко пресечки от къщата, а калъфи за възглавница, пълни с други улики, са запокитени в канализационна шахта в Бруклин. Полицията намира всичко точно там, където Буч им е казал да търсят. Един въпрос обаче винаги е смущавал наблюдателите: ако карабината е единственото оръжие, както твърди официалната версия, защо в един от калъфите е намерен кобур за пистолет?
Разбити надежди епичният документален филм в три части за убийствата в Амитивил, отнел на Катценбах шест години, е от онези ленти, в които пълната лудост на производствения процес заплашва да засенчи всичко, което в крайна сметка ще излезе на екран. Веднага ти идват на ум сравнения с Апокалипсис сега и почти всичко на Вернер Херцог. Първата част излезе през декември 2011-а, а втората и третата трябва да се появят до края на лятото. Трилогията използва комбинация от разказ зад кадър (гласът е на Ед Азнър, който озвучи стареца от В небето), интервюта и възстановки. Катценбах не успява да се пребори да снима в къщата на ДеФео, затова построява точно нейно копие от 1974-а в мащаб 1:2. След края на снимките разрушава и изгаря конструкцията. “Исках да е ексклузивна за моя проект”, казва той. “Не исках да я продам, а после някой друг да направи филм с моята къща.”
Когато идва моментът да потърси липсващото оръжие, в чието съществуване вярва безрезервно, Катценбах се консултира с двама медиуми. И двамата казват, че в канала има пистолет. Така се стига и до самото гмуркане. Катценбах харчи десетки хиляди долари за подводни проучвания на дъното на канала в търсене на оръжие, което може и да не съществува. Водолазите пък фенове на филмите за Амитивил се съгласяват да работят без пари. Нещата се развиват като в кибер-трилър. На 24 януари 2011-а в офиса на Катценбах пристига диск с документите, които е поискал от властите в окръг Съфък 1200 страници, свързани със случая Амитивил. И точно както е бил предупреден, най-интересното е редактирано зачеркнати пасажи, премахнати имена, и т.н. Но на диска има и нещо, което не е очаквал. Сред множеството малки файлове има и един 70-мегабайтов PDF. “Отворих го и едва не паднах”, спомня си Катценбах. “Цялата информация беше в този файл. Ръкописни доклади, бележки, балистична документация, каквото се сетиш.” Включително улики, навеждащи на мисълта, че в престъплението е използван и 38-калибров пистолет. И че полицията е знаела за него. Балистичният доклад заключава, че един от куршумите е с различен калибър от останалите. В рапорт, подаден ден след стрелбата, полицай пише, че е чул мъж да казва как “ДеФео се опитвал да намери заглушител за 38-калибров револвер две седмици преди убийствата.”
Има и показания под клетва от приятел на Буч. Според тях, само няколко месеца преди престъплението, той видял пистолет 38-и калибър “в горното ляво чекмедже на скрина му, заедно с патрони.” Но може би най-важна е снимката на едно кошче за боклук. Списъкът с веществени доказателства показва, че в него полицията намерила някакъв парцал. “Няма логика полицията да е снимала просто някакво кошче“, казва Катценбах. “В него трябва да е имало нещо по-специално.” По-късно той попада на друга снимка от местопрестъплението, на която се вижда кошчето, а “парцалът” се оказва калъф за възглавница. “Записките по случая показват, че Буч, а може би и останалите, са използвали калъфи за възглавница, за да изнесат улики от местопрестъплението”, казва Катценбах (има предвид предметите, открити в шахтата в Бруклин). “Така че снимката беше нещо като указателна табела къде са се отървали от пистолета.” Кошчето се намира току до канала на Коулс Авеню, на пресечка от къщата на ДеФео.
Теорията на Катценбах: Буч ДеФео (или негов съучастник) увива пистолета в калъф за възглавница и отива до брега. Калъфът е изхвърлен в кошчето, а пистолетът във водата.
Ако Катценбах е прав, зоната за гмуркане е горе-долу ясна дотам, докъдето здрав и прав 23-годишен мъж може да хвърли пистолет. “За да маркираме зоната за гмуркане, мятахме във водата парчета бетон. Най-голямото разстояние, на което успяхме да хвърлим, беше около 23 м”, разказва Катценбах. Той наема фирмата за геологически проучвания и откриване на метал под водата Акуа Сървей, която сканира всяко парче метал на дъното на канала с помощта на мощен електромагнит. След това Акуа Сървей използва компютърна програма, за да ограничи “попаденията” (общо 317) до обекти, подобни по размер и форма на пистолет. Остават 50-60 възможни цели достатъчно малък брой, за да могат водолазите да ги извадят на повърхността една по една, докато не стигат до пистолета. “Нямах представа какво държа в ръка”, казва водолазът Брайън Джойс, който изравя пистолета от метър кал и тънък слой чакъл. Когато водолазите почват да отстраняват тинестата обвивка, става ясно, че от пистолета липсват части. Ръждясалото тяло и дръжката са там, но барабанът и цевта ги няма.
През 1974-а част от полицаите вярват, че е използвано и второ оръжие, но въпреки това властите искат по-бързо да приключат случая. Имат признание и оръжие на убийството, а шумното престъпление привлича нежелана публичност към селото. Просто няма причина да ровят по-дълбоко от необходимото.
Днес това отношение не се е променило. Два часа след откриването му, пистолетът е конфискуван от отдел “Убийства” в окръг Съфък, а властите остават скептични. В суховат имейл говорител на местната полиция казва: “Няма причина да вярваме, че между оръжието и убийствата има връзка. Пистолетът не може да бъде анализиран, защото от него са останали само дръжката и част от тялото.”
Така пистолетът най-вероятно ще прекара близкото си бъдеще в полицейска торбичка на дъното на някое чекмедже, нещо като умалена версия на склада от Похитителите на изчезналия кивот. А ние може и никога да не разберем дали е бил използван в нощта, когато семейство ДеФео са избити. Снимки на оръжието са показани на различни съдебни експерти и оръжейни историци всички казват, че то е 38-калибров револвер-антика (Айвър Джонсън, произведен между 1890-а и 1910-а). Според морския биолог Кен Хейс, собственик и президент на Акуа Сървей, дълбочината, на която оръжието е потънало в калта, съответства на обект, прекарал 38 години на дъното на канала. Доказателство или не, в малкия свят на детективите-аматьори и любителите на конспирации, единствено Катценбах може да твърди, че е открил обект, който е в състояние да промени цялата история. “Наричали са ме какво ли не и съм получавал ожесточени критики”, казва той. “Но никога не съм изпитвал удовлетворението, което изпитах в онзи момент. Казах, че ще намеря пистолет и бях прав. А ако съм прав за това, явно съм прав за много други неща, открити по този случай“.
