Връщаме се от Гърция и се обаждам на леля ми да я чуя. Пита ме за времето, за мястото, починали ли сме си… обичайните неща. После аз я питам как е. Тя, свенливо, ми разказва, че е много горда с учениците си, които са постигнали много високи резултати на матурата по литература. В гласа й се усеща някакво неудобство, че говори за това. Сякаш не е важно. Нещо като: “знам, че на никого вече не му е интересно, но на мен успехите на тези деца са ми важни”. Леля е учител откакто се помня. По литература. От онези, които живеят с учениците си. Никога не съм я чула да използва фразички от типа: “Едно време децата бяха други, слушаха повече” и т.н. Нито веднъж от устата й не излезе: “ми за толкова пари, толкова ще работя”. Не е и от онези, които политиканстват, обсъждат поредния министър на образованието, закона за предучилищното и училищното образование, програмата, “отпадналите автори и произведения”. Никога. Аз, която за последен път съм влизала в училище преди точно 12 години, си позволявам от време на време да изказвам “компетентно мнение” на тема матури, закони, министър, учебници… Българка съм все пак. Тя говори за децата и успехите им. Свенливо. Щото всички ние като общество, заедно и поотделно, успяхме да втълпим на учителите ни, че не са важни. Че не е престижна тази професия. Дори наскоро се улових, че казах нещо много грозно, когато мама ми каза с ентусиазъм, че в училището, в което леля работи, има млад учител по информатика. Думите ми бяха: “Най-вероятно не е много добър, щом се е примирил с учителстването”. Майка ми ме гледаше като попарена, а аз си дадох сметка какво точно съм изрекла. Но да, помислих си го. Първата мисъл в главата ми беше: при този глад за кадри в IT сектора, да реши да стане учител за 500 лв.? Много ми е съмнителен този алтруизъм.
Ужасно нечестно от моя страна да съдя за нечии качества, заради избора му на професия. Може това да му е мечта на човека. И призвание. Това от една страна. От друга – когато мечтата ти не може да ти плати тока и да покрие елементарните ти битови нужди, душата ти страда, а на мечтата си искаш да й причиниш нещо много лошо. Ако дойде и да те набие в час, пред учениците, някой амбициозен родител, щото не си оценил по достойнство гениалния му наследник… от мечтател рискуваш да се превърнеш в унизен, отчаян човек, който иска да избяга с 200 от училището, в което преподава.
Унизително е да си учител в България. Унизително е за можещите. А когато смачкаш можещите, всичко си убил. Цялата професия. Със събора в събота Меглена Кунева успя да направи това, което мнозина министри опитаха, но не успяха за едно-две десетилетия. Да убие и последната капка вяра и достойнство на всички учители заедно и на всеки един поотделно. От раз. Със замах. Грозно. Унизително. По ленински просто. Каква беше целта на това “мероприятие”?! Да повдигне духа на учителите? Да ги измъкне от истината, че са бедни и презрени. Да се почувстват… хора? Не. Простете скептицизма ми, но тези хора бяха доведени в “Арена Армеец”, за да има пред кого да дефилира Кунева. Да се почувства като Мадона за няколко часа. Да погали егото си. Да влезе в новините. Да стъпи на раменете на учителите, за да изглежда по-висока. Съборът, наречен от МОН “уникална, самобитна и демократична форма за вземане на управленски решения”, всъщност беше “уникална, самобитна, PR гавра с учителите”. Нито повече. Нито по-малко. А това не е нито демократично, нито държавническо.
Леля ми не заслужава тази гавра. Нито един учител не я заслужава. А след подобни действия, някои министри не заслужават нищо повече от последен звънец. На политическата си кариера изобщо.
