Ревю: „Денят на независимоста: Нова заплаха“ (Independence Day: Resurgence)

1
Добави коментар

Ако Холивуд ни е научил на нещо, то е, че извънземните обожават САЩ, въпреки че и там, също както на Марс, няма разумен живот. Всеки път, щом решат да атакуват, си избират големи американски градове, пълни с красиви хора, смели капитани и достолепни президенти, а накрая постоянно си тръгват с подвита опашка /или друг израстък, в зависимост от расата/, защото предприемчив учен им е заразил операционната система с вирус или находчив войник е успял да унищожи Нещо Важно в кораба-майка, или друг кораб-роднина. Веригата от събития е една и съща, а изходът – задължително оптимистичен за цивилизацията. Още по-добре, ако извънземните съчетаят пристигането си с някакъв светъл празник като Рамазан байрам, Ханука или Банго Васил – няма значение, стига накрая да има фойерверки, развети национални флагове и горди лица, гледащи към сикуъла. Говоря за сикуъла на „Денят на независимостта”, който винаги съм смятал, че ще се нарича Денят на Благодарността, но всъщност е преведен като „Нова заплаха”, макар че заплахата си е все същата и се нарича Роланд Емерих.

Някои наричат Емерих „Малкия Спилбърг от Зинделфинген”, други го знаят като „The Master of Disaster”, докато аз смятам, че е единственият бивш художник от Германия, който е изпълнил мечтата на Хитлер да разруши света, макар и само дигитално. През последните двадесет години Емерих се навря във всички възможни жанрове, за да покаже, че не става за нито един от тях – от имитацията на „Смело сърце” /”The Patriot”/, та чак до имитацията на „Умирай трудно” /”White House Down”/. Точно, когато си мислехме, че вече не му е останала кариера за унищожаване, 20 Century Fox му дадоха зелена светлина за „Нова заплаха” и бидейки Емерих, какъвто го познаваме и обичаме, Роланд не е изневерил на своето реноме, сервирайки ни фекална проба с повече клишета от раните по ръцете на наркоман с тремор и семейна драма, по-евтина от погребението на бездомник. Но, ако трябва да бъдем честни, истинската сила на „Денят на независимостта” никога не е била в режисурата, нито в сценария, нито в актьорската игра, нито в монтажа…

„Денят на независимостта” предизвика фурор в научната фантастика и промени представите за летен блокбъстър, превръщайки се в един от най-касовите филми за всички времена. Човек би помислил, че двадесет години по-късно ще има минимум четири сикуъла, два спинофа и TV сериал, но не би! Веднага щом Емерих и Дийн Девлин се метнаха на гребена на вълната, породена от „Старгейт” и „Денят на независимостта”, провалът на „Годзила” ги прати да кротуват на резервната скамейка, а сетне Емерих го удари на патриотизъм с Мел Гибсън и Дийн Девлин се отлюспи да гради собствена кариера, която, както сами може да проверите от страницата му в IMDB, е горе-долу толкова добре изградена, колкото къщичката на първото прасенце от съответната приказка. Но мъжката любов е корава и съм сигурен, че дори тежката раздяла нямаше да повлияе на плановете за „Денят на независимостта 2”, ако сутринта на девети септември 2001, два добри блока бяха bust-нати, превръщайки 9/11 в най-реалистичният „блокбъстър” в историята /пак с aliens, но този път illegal такива/ и идеите за бърз сикуъл бяха попарени по-грубо от бял авантюрист в казана на канибал.

Следващите 11 години минават в консистентни опити за укротяване на опърничавия директор на FOX, Томас Ротман, който с магарешки инат отказва продължението и същинската пре-продукция на „Нова заплаха” започва подозрително точно, когато Ротман е прехвърлен в SONY. За да разберете защо Емерих търпеливо е изчаквал разкарването му, трябва да сте наясно какъв креативен касапин е Том Ротман и предполагам, че не го знаете, защото, ако го знаехте, щяхте да разбирате от кино, а ако разбирахте от кино, нямаше да ми четете блога. За протокола, Ротман е човекът, който заповяда PG-13 рейтинга на „Умирай трудно 4”; принуди Ридли Скот да осакати „Небесно царство” и най-общо казано, е извършил повече престъпления от Адам Сандлър, въпреки че кастрирането на филми в Холивуд е като отвличането на непълнолетни булки от ромски произход – не е толкова престъпление, колкото традиция.

Само не си мислете, че написах това, за да защитавам „Нова заплаха”. Просто исках да знаете, че дори смотаняк като Ротман е бил на прав път, слагайки вето на втората част. Най-мощният аргумент е сценарият, писан отново от Емерих и Дийн Девлин /както добре знаете, те оцеляха в първия филм/, плюс още трима драскачи, чиито имена няма да споменавам, защото не искам да се чувстват важни. В сюжета има концентрирана повече авторска глупост, отколкото в училищните съчинения на Форест Гъмп /счетоводител прави одит по време на пътуване в Африка?!/, а диалозите са изпълнени с толкова човешка мъка, че биха убили цяла жица с бели лястовици. Набива се на очи фактът, че пет души са били необходими за написването на сценарий, който спокойно можеше да бъде просто драфт на първия „Ден на независимостта” с леки козметични корекции и като казвам това имам предвид, че доста от актьорите вече са дърти и им трябват козметични корекции.

Самата история е приблизително идентична, като разликата е, че сега извънземните са станали по-големи, а земляните не са станали по-умни. 20 години след войната от 1996-та, цивилизацията е развита с иноземни технологии и човеците са готови да посрещнат втората вълна от планетарни узурпатори, които този път разхождат и Кралицата си. Извънземните са взели поука от предишния епизод и веднага унищожават сателитите ни, но пак пропускат някаква допотопна земна технология, водеща до разгрома им, в случая – късовълнови радиостанции от времето на Студената война. Врътката е, че този път на помощ се притичва добродушна сфера, притеснително наподобяваща главата на Марвин от „Пътеводител на галактическия стопаджия” и която… не, не, не, няма да преразказвам събитията, понеже не съм такъв ревюист /ха-ха?/, но ще кажа само, че Лондон е тотално разрушен, заради Brexit, а финалът отваря вратичка за продължение, което може да се окаже по-интересен „интерстелар”, отколкото беше „Интерстелар”, ако ме разбирате правилно. /имах предвид, че „Интерстелар” е тъп, дано да е станало ясно/

Първо добрите новини! Героят на Уил Смит /Стивън Хилър/ е мъртъв, а синът му не се играе от Джейдън Смит, което звучи по-утопично от отрицателна алкохолна проба на Иван Ласкин. По седенките на холивудските баби върлува теорията, че Смит е поискал баснословен хонорар, за да компенсира загубените инвестиции от рап-дисковете на сина си и студиото дотолкова се разгневило от наглостта му, че решило да се отърве от него по възможно най-окончателен начин – чрез взривяването му на хиляди черни парченца. /защото са обгорени от експлозията, а не защото героят е негър, расисти такива!/ Според митологията на филма, Хилър-старши е катастрофирал през 2007, докато е тествал извънземен самолет. Два въпроса имам аз! Първо, защо непознати и видимо рискови технологии се тестват умишлено от чернокож и то ветеран? Не съм расист, но дори руснаците тестваха първо с куче, ебати! Второ, защо тестовият субект е точно този, който се е учил на висш пилотаж от видеокасетите с „Железен орел” и не е способен да управлява летящ обект, без да го разбие? /в първия „Ден на независимостта” Хилър катастрофира както със земния изтребител в пустинята, така и с извънземния кораб накрая/ Шегата настрана, но решението да се действа без принца от Бел-Еър заслужава адмирации, дори само заради факта, че денят, в който летен блокбъстър не е зависим от Уил Смит, е истински ден на „независимостта”.

Но ако Уил Смит е поискал много пари и му е било отказано, то същото не важи за екранната му партньорка, Вивика А. Фокс, известна точно с обратното – че не отказва на никого, дори и за малко пари. Последният път, когато видяхме Жасмин, тя бе толкова привлекателна екзотична танцьорка, че гостите на стрип-клуба предпочитаха да гледат новините по телевизора, вместо нейното кълчене. 20 години по-късно Хилърица е станала докторица, което предполага, че стрийптизьорствуването е било просто начин за плащане на скъпите такси в общинския колеж или може би след Войната през 1996-а, медицинските лица са оредели по-драстично от посетителите на гей-бар в Орландо, затова всеки, който е разбирал от анатомия, е бил начисляван като практикуващ лекар, а както Пол Верховен ни увери, никой не разбира от човешка анатомия повече от нископлатените шоугърли.

Най-свежарското нещо в каста носи името на Джеф Голдблум, но дори вродената му каризма не спасява положението, още повече, че тук персонажните характеристики на Левинсън от оригинала /манията за разделно събиране и рециклиране на боклуци/ са забравени, за сметка на някакъв събирателен Голдблум-ски образ, личащ от динамиката в отношенията между д-р Левинсън и Катрин Марсо /Шарлот Гейнсбург/, съмнително подобни на тези между д-р Малкълм и Сара Хардинг /Джулиън Мур/ в „Изгубеният свят: Джурасик парк”.

От старите актьори е включен и бившият президент Томас Уитмор /Бил Пулман/, на когото извънземните действат най-позитивно, понеже преди инвазията им изглежда като грохнал старец с брада и бастун, а след това се избръсва, хвърля бастуна и става мъченик на демокрацията. От новите лица е Лиъм Хемсуърт, който практически представлява нещо средно между Уил Смит в оригинала и Бен Афлек в „Армагедон”, като от първия е взаимствал арогантния си характер, а от втория – бруталното преиграване. Друга издънка от „Армагедон” е Уилям Фихтнър, отново в ролята на ходещ тапет, а щерката на Уитмор е Майка Монро /”It Follows”/и ако щете вярвайте, това е истинското й име, а не някаква вуду титла от Ню Орлийнс. Като стана дума за истински имена, китайската актриса се вика Анджела Бейби и ако това не Ви звучи като псевдоним на порно-актриса, значи майка ми е права и наистина трябва да намаля порното.

Докато съм почнал, трябва да спомена и Левинсън-старши /Джуд Хърш/, единствената функция на когото бе да отвлече училищен автобус с някакви безстопанствени, но изключително доверчиви, деца, чиито родители са спестили оперативката на тема „Не разговаряй с непознати, които изглеждат като освидетелствани сексуални хищници!” Същата безличност се отнася и за европейската представителка в отбор „Америка” /Шарлот Гейнсбург/, която е нещо като Жан Рено в „Годзила”. За щастие, Гейнсбург е абонирана за филмите на Ларс Фон Трир, така че поне е свикнала на публични унижения.

SPOILER ALERT: Не го е казал.

А сега нека повторя това, което кастинг директорите в Холивуд казват всеки път, когато обсъждат прослушванията на Мелиса Макарти, а именно – „Да поговорим за слона в стаята!” Иде реч за трупа на доктор Окун /Брент Спайнър/, чиято смърт в оригинала бе категорично установена от бездиханното му тяло и изцъклени очи, но сега отново е включен в историята, по-жив от всякога и с енергията на слънчев колектор, което го прави по-скоро creepy, отколкото забавен персонаж. /нали се сещате, че ако удушените до смърт всъщност не са мъртви, значи някой е прибързал с погребването на Робин Уилямс/ Оказва се, че д-р Окун е прекарал последните двадесет зими под формата на коматозен пациент или ако ми позволите да използвам коректния медицинския термин – „зеленчук”.

Комата му е от онези удобни филмови коми, в които даден герой попада, когато е прекалено грозен да живее, но прекалено полезен, за да умре и сякаш по команда, Окун се пробужда баш, когато светът има нужда от неговия Красив Ум. Не знам дали имате опит с това състояние, но нека Ви кажа нещо – няма по-добра диета от комата! Ако искате да топите сланини за плажа, сега е моментът да изпаднете в дълбоко безсъзнание и гарантирам, че когато… имам предвид „ако” се събудите, ще сте свалили поне 8 килограма. Казвам това, понеже е любопитно, че след 20 /двадесет/ години в кома, д-р Окун е съхранил бузките си румени и засмени, а прическата му все още е стил „вещица в менопауза”, сякаш не е прекарал две десетилетия в мозъчна смърт, а просто е ударил power nap в лабораторията, но хей, нека използваме атрофиралите познания на лудия учен, който довчера е уринирал в катетър! Президентът е жена – колко по-зле може да стане, нали така?

Двама от горните са участвали заедно в „Акулонадо 2“, което прави тази снимка с една идея по-класна

Техническата част на „Нова заплаха” е задоволителна, ала не и удовлетворяваща. 3D-то може да се изтърпи спокойно, но реално нямаше нужда от него, също като повечето епизоди на „Светкавицата”, а епичният скор на Дейвид Арнолд е заменен от потресаващо слаб саундтрак на някакви бременски музиканти, които, също като самия Емерих, копират по-велики от себе си, видно от атаката срещу кораба-майка /сцена менте на “Star Wars”/, където музиката прилича на нещо, което Джон Уилямс си тананика по време на тежък запек. Специалните ефекти са поверени на Волкер Енгел, заради когото „Денят на независимостта” спечели Оскар през 1997-ма, побеждавайки ILM революцията в „Туистър”, което за мен си беше чисто богохулство, ала нека не чоплим старите рани, както обичат да казват прокажените. За сметка на носталгичния чар на оригинала, крепящ се върху умелата употреба на макети и миниатюри, „Нова заплаха” разчита изцяло на CGI, като най-ироничното е, че във финалната гоненица с Кралицата има по-добър Годзила-екшън, отколкото в целия „Годзила” на Гарет Едуардс. /току-що намекнах, че римейкът на „Годзила” е тъп, не знам дали ме разбрахте правилно/

„Нова заплаха” продължава 120 минути, но благодарение на ненадминатия разказвачески талант на Емерих, те ще Ви се сторят като цели два часа. Темпото на филма е аритмично, а структурата е твърде несъразмерна и прекалено орязана, също като чурката на еврейче, след посещение при кривоглед равин. Накратко, продължението на „Денят на независимостта” не заслужава награда от Сънданс, нито дори от Сандански, и въпреки че печели откъм зрелище и осъзната автоирония, в крайна сметка си остава само един стар майтап, но на нов глас и за Ваша сметка.

4.0/10

Take Our Poll
Like this:

Like Зареждане…

Related