Тази година е като всички останали. Отминали и забравени някъде в съзнанието ми. Всеки път си казвам, че тази, отминалата е по-кошмарна от предишната. Но всеки път се случва нещо далеч по непредвидено, по-лошо и изискващо повече внимание и грижи.
Така, че никога не знаеш кога годината ще е е за добро, кога за лошо!
Дълго отлагах написването на този материал и сега, когато дойде време да бъде написан, с ръка на сърце казвам: „Не мога да намеря думи за да започна увода”. Мислех, че ще бъде по-лесно, а в същност ми е тежко и мъчно, много мъчно. Преди време споменах в един коментар, че от всичко което се страхувам най-много това е някой да не се разболее или да не пострада невинен човек.
Случи се така, че преди 2 години малкия ни племенник се разболя. Изведнъж. Всъщност, оказа се, че ние нищо не можем да направим, защото детето беше хванало директно „дявола за опашката” /това може да ви напомня на произведение на Смирненски, но не е/. Отначало нещата изглеждаха спокойни, без видими сътресения в иначе многобройната ни фамилия, но в последствие диагнозата беше поставена и като звучен шамар в тишина прозвуча думата – рак.
Няма нищо по-зловещо от това, за един родител да чуе тази дума. Асоциацията на всеки с нея е равносилна на думата смърт. Защото всички са безсилни да преборят болестта, а до момента няма никой, който да е излекуван от този жесток бич развил се през миналото столетие, хилядолетие и т.н.
Имах баба, която се спомина от тази болест – лека и пръст на жената. Но в случая искам да споделя своята мъка и отчаяние от страна на всички в семейството, защото най-лошия момент настъпи скоро и тогава ще трябва да говоря в минало свършено време. Тъжно е когато гледаш едно дете как умира и да не можеш да направиш нищо с което да му помогнеш. В случая сестрата на съпругата ми е безсилна. Тя е сама самичка в една клиника в Италия с малкия си син, който ще умре всеки момент от коварния рак – Сарком на Юинг. Думите са безсилни и всичко, това което искам да изразя не може да бъде описано и побрано в тези няколко реда. Мъка и сълзи напират в душите ми на мен на съпругата ми, защото това детенце заслужаваше друг, по-добър живот. Наскоро съпругата ми имаше рожден ден и тя получи поздрав от сестра си, в който и казваше: „Бъди здрава и се радвай на живота и децата около теб, защото сте едно добро и сплотено семейство”.
Днес си дадох сметка, че племенника ми е обречен и ми стана още по-тъжно, защото той никога няма да може да си играе с играчките в неговата красива стая, той никога няма да се научи да пише и чете на А, Б, В…, той никога няма да може да кара колело, да отиде на първата си среща с момиче, да изпита първия трепет на любовта… Никога! Той просто си отива завинаги малък и немощен покосен от тежката и коварна болест наречена – рак.
Преди време в момент на отчаяние майката на това детенце търсеше помощ и съвети от всички в интернет. Това ме върна отново в дебрите на литературата, когато Смирненски пише „Ще си умра млад и зелен”:… Всичките тия баби са твърде разговорливи и имат поетическа фантазия: една ме сънувала с чалма, друга, че съм яздел метла, седем сънували, че съм се давил в една голяма мътна река, една, че ме емнала “една вихрушка, едни ветрища, бури и прахове…“ Едвам съм слезнал на земята. Ето 15 дни как тия бабички разправят сънищата си, а аз лежа по гръб, потя се от двойни мъки и въздишам”.
Случаят е подобен, с тази разлика, че съвременната медицина все още не е открила лек за болестта на малкия.
Не знам, как да продължа и какво мога да напиша за малкия Петър Шалев, който трябва да умре всеки момент. Все се опитвам да не мисля за случката, но съм прекалено чувствителен и не мога да спра израза на чувствата си. Истината се състои в това, че все още не мога да повярвам, че живота е само миг от вечността. Защо децата стават изкупителни жертви на болести, страдания, мъчения?
Това не е справедливо! Това е ужасно! Никой не заслужава подобна съдба!
В такива моменти си задавам въпроса винаги – Защо? Защо Бог /ако има такъв/ винаги прибира тези, които обичаме и имаме нужда от тях? Защо този наш Бог е толкова жесток и ни отнема децата и радостта от живота? Малцина желаят смъртта. Повечето искат нещо да довършат и не искат да умрат. Добрият Бог обаче е устроил така, че всеки да умре, когато е вече узрял. Във всеки случай, един духовен човек, било млад или стар, трябва да се радва, че живее, да се радва, че ще умре, но да не се стреми да умира, защото това е самоубийство.
В случая с малкия ми племенник – защо той трябва да умре? Защо? Когато искаш да умреш и искаш да сложиш край на ежедневните си мъки, никога не умираш. Ако му споменат за смърт обаче, винаги си казва: “Да чукна на дърво!”
Ако човек страда, измъчва се от болести и т.н., счита единствено смъртта за избавление си казва: “Жалко, че смъртта още не е дошла да ме вземе… Сигурно е срещнала препятствия! Мога и да оздравея!”
Тъй като не ми е смях реших въпреки всичко да завърша този труден материал с един виц:
Един човек, се разболял от рак и отишъл при отчето да го изповяда и да му помогне с божията помощ и воля да намери спасение. Казал на попа:
– Отче, молим се на Бога да удължи живота ми.
– Защо? Не ти ли стигнаха тези години живот, ами искаш още?
– Да, но не се чувствам духовно готов за другия живот и искам да поживея още, за да се приготвя!
– Това е добро, но откъде знаеш, че ако поживееш още, няма да стане живота ти по-лош? По-добре се сприятели със смъртта?”
< Предишна
Следваща >
