Когато Америка изведнъж се оказва във война след нападението над Пърл Харбър, военните стратези във Вашингтон разбрали, че нито военните кораби, нито самолетите могат да защитават 12 000 мили крайбрежие на САЩ срещу вражеските подводници, които дебнат край брега.
Поради разхода на гориво, самолетите имат сравнително кратък полет и като опция ВМС на САЩ се обръщат към определяната от някои “остаряла технология“ за укрепване на морските защита на нацията – дирижаблите. На пръв поглед нелепо изглеждащите бавни балони които са лесна мишена за авиацията са неподходящи, но САЩ се намират на достатъчно разстояние от Германия и Япония за да могат немската или японската авиация да имат достъп, а Германия няма и самолетоносачи с които би могла да се противопостави на дирижаблите.
Започвайки използването им през 1941 г. и продължава до края на войната, въоръжени военни дирижабли пълни с хелий, извършват непрекъснати патрули високо над американски води в търсене на японските и германски подводници. Между 1942 и 1945 г. Goodyear Aerospace Corporation, военен филиал на Goodyear Tire & Rubber Company произвежда 150 въздушни кораби за ВМС на САЩ, но още преди японското нападение над Пърл Харбър на 07 декември 1941 г. САЩ имат 10 дирижабъла построени между 1933 и 1938 г. Goodyear е разработила дирижаблите за цивилни нужди, основно реклама на компанията, но военните ги намират евтини и практични за използване. Дирижаблите охраняват успешно морските конвои, дебнейки за вражески подводници, кораби и мини. Способността на дирижаблите да работят при ниски височини и бавни скорости води до откриването на множество вражески подводници и подпомагане в мисии за търсене и спасяване на кораби и моряци. Въпреки, че докато охраняват конвои дирижаблите губят един единствен кораб (танкера Персефона), техните екипажи не се радват на много медийното внимание. Вестниците и радиото са пълни с имената на смели пилоти и моряци, но екипажите на старомодните балони са далеч от интереса на публиката. Невероятното е, но само един US Navy дирижабъл е загубен в битка. Между тези обаче 10 000 човека направили 37 555 бойни полета има не по-малки герои и професионалисти.
В нощта на 18-ти срещу 19-ти юли 1943 г. край бреговете на Флорида, 10-членният екипаж на един от дирижаблите K-74, влиза в директен сблъсък с немската подводница U-134. Използвайки радара си, малко преди полунощ, дирижабълът засича подводницата която е излязла на повърхността за проветряване. K-74 е въоръжен само с 4 дълбочинни бомби и лека картечница и по инструкции следва да не влиза в открит сблъсък с противника въоръжен с тежка зенитна защита, а само да извика помощ. Германската подводница обаче е съвсем близо и точно на курса на близко намиращите се танкер и търговски кораб и екипажът на дирижабъла се страхува, че ако не атакува веднага, докато пристигне подкрепление има опасност за екипажите на търговските съдове. Командирът се обажда по радиото на друг дирижабъл, че въпреки инструкциите ще атакува за да защити търговските кораби и дава координатите си. Нито лейтенант Нелсън Сакара, нито екипажът му имат и минута колебание какво да правят и атакуват веднага след обаждането немската подводница. Балонът е само на 76 метра височина над водата и е ясно видим в лунната нощ, но атакува откривайки първо огън с леката си картечница по немските подводничари на палубата и рубката на подводницата. От K-74 се готвят да пуснат и дълбочините бомби, когато от U-134 отговарят на огъня първо с 20 мм., а после и с 88 мм. си зенитно оръжие, удрят един от двигателите на дирижабъла и предизвикват пожат в кабината на екипажа. От дирижабъла не успяват да пуснат 2 дълбочинни бомби както е планирано поради технически трудности с механиката, успяват да потушат пожара, но започват бавно да губят височина. Когато докосват водната повърхност екипажът скача във водата облечен със спасителни жилетки, а командирът Сакара остава в гондолата за да унищожи апаратурата и документите. K-74 успява все пак да причини макар леки щети на немската подводница с 12.7 мм. си картечница и остава на повърхността още 8 часа, което позволява на екипажа на немската подводница да издърпа останките му в търсене на някаква информация и трофейни снимки.
На следващия ден екипажът на дирижабъла е открит от 2 кораба на САЩ които започват спасителна операция, но един от членовете на екипажа е нападнат от акула и умира по време на самата операция. Лейтенант Нелсън Сакара е открит малко по-късно от друг дирижабъл отделно от екипажа си, изтощен и обгорял от слънцето но невредим. Леко повредената U-134 която вече е разкрита от американците е атакувана от самолети и се отдалечава от мястото на битката, но на 24-ти август същата година е засечена от британците край бреговете на Испания и потопена от бомбардировачи Vickers Wellington. Екипажът на дирижабъла първоначално получава неодобрение от командването на ВМС за неспазване на инструкциите, но след подробно проучване на инцидента получават похвала за проявения героизъм, а командирът и още един член на екипажа получават Пурпурно сърце. В 1961 г. след като се разбира от немски официални документи, че дирижабълът е нанесъл щети по немската подводница, екипажът и неговия командир са наградени с медали за героизъм и извънредно постижение по време на участие във въздушна полет.
С напредването на войната дирижаблите преминават Атлантика и започват охраната на Гибралтарският проток, да провеждат операции на Карибите, в Средиземно море, европейското крайбрежие, Тихия океан и дори в Черно море, защото те защитават конвоя който води Чърчил и Рузвелт за среща със Сталин на конференцията в Ялта през началото на 1945 г. U-134 е известна с това, че през 1941 г. торпилира германски търговски кораб по погрешка
