Банко П. Банков
Славимир Генчев – „На 60 стихотворения”, „Постоянна величина”, Мултипринт 2013, 2016
Той е четирилик творец, срещаш го в „Слафилиада” и запомняш поет с китара, шегаджия и сатирик, автор на водопади от привидно сладкодумни слафоризми и слафове, жилещи с остро жило недоизкусурената човещина в самопровъзгласилото се за най-съвършено Божие създание.
После впечатлително дете те връща назад в „Моето милионерско детство”. И познатите ваканции у баба на село се превръщат в негов забавен, надстроен от живо въображение свят. Свят в който утрешният писател долавя всички поразии, които натрапена социална промяна е донесла на обитателите на безгрижното му лятно царство.
Вглеждаш се в детското лице, а то, в „От Копривщица за Копривщица” се преражда в лице на документалист, грижовен страж на паметта за едни от най-нежните ни и мъжествени поети, сложили без време кости за непостигнат национален идеал.
Кое е същностното лице на Генчев, на интелигентния сатирик – събрат на Илф и Петров; на занимателния разказвач, гледащ препънатото от колективизация българското село с разбиращата усмивка на Марсел Паньол; на литературния изследовател, вървящ по стъпките на Боян Пенев и Михаил Кремен?
Всяко от тези три привлекателни лица се крие или прозира в четвъртото. На един от най-физиономичните ни, талантливи и почтени към времето ни поети.
Скъпоценният мед, натежаващ в днешната поезия, тъжно не съответства на популярността на надарените ни поети, с чиито стихове парадоксално сме компенсирани в години на нетърпения и разочарования.
Затова пък удоволствието, когато разгърнеш двете тънки злачно зелени книги с поезия на Генчев, е като на мореплавател, стъпил на остров, криещ скрити съкровища.
В 2013 година Генчев застава пред нас с донякъде странно озаглавения сборник „На 60 стихотворения”. Нека почнем отзад напред, с формата в която къдрокосият, усмихнат ездач на Пегас общува с читателя.
Срещаме се с рядко срещана самодисциплина на изказа. И най-съкровената, многопластова мисъл е споделена категорично на не повече от страница.
Стихът е разговорен, разносричкови ритми прескачат през паузи и синкопи. Чрез тази свободност музикантът-поет стремително тегли читателя към притчови обобщения, които рамкират посланията му.
Римите са ту строго съзвучни, ту „сътонове”, отдръпнати навътре. И това ненатрапване на „дрехата” на стиха внушава усещане за пределна откровеност на поета в спора с времето и читателя.
Демократизмът на казаното, плътността на изображението, категоричното открояване на идеите е постигната по изненадващ начин.
Мястодействието, където го има, е само маркирано, отправките към природните сезони не са сюжетосъщностни, загърбени са сантиментни въздишки и битовизирани социални охкания.
Но нравствено-разсъдъчната поетова нива е разорана така, че и непретенциозният читател да достигне до корена, от който никне високото дърво на нравствеността, усилието за честно човешко съществуване.
Достъпната стихомисъл, почти дидактическата яснота припомнят високи морални категории, храбро ни противопоставят на натрапвани канони, подтикват към безпощадно самовглеждане. Ето някои прозрения в стихотворенията „Амплоа”, „Антидот”, „Антропология:
„…Който не се скатава, сам си е драматург: същият не остава, но и не става друг…”
Или:
„… За идеали не надигайте глас, че няма кой да ви слуша: когато цървули дойдат на власт, те се превръщат в ботуши…”
Или:
„… Ето го моят отговор на въпроса що е национална беда: народ, който обича робството, за да мечтае за свобода…”
Зад категоричните вътрешни обобщения и призивни заключения надничат ту сатирикът Генчев, ту мечтателят Дон Кихот; съдникът-моралист и доброжелателят; скептикът или жизнелюбецът.
В „Ария на Сократ”, „Библия”, „Близка разлика”, „Conditio sine qua non” , „Габарити” той споделя с нас изстраданите си истини:
„… Съществува изпитан лек, по-горчив от отровен корен: ако искаш да си човек, не прави, както правят хората…”
Или:
„…В този век на компютърна правда бих написал и с паче перо: ако можеш, стори добро. Пък да става, каквото трябва…”
Или:
„… Понякога разликата е много близка – като между дървета и дърва. И денят, и нощта имат слънчев произход…”
Или:
„…вярвам само на рани от разтрошени окови…”
Или:
„…Който може – (нека) бъде голям. Без да прави другите малки…”
Парадокси, сложни въпроси с по няколко възможни отговори, опровергаване на вкоренени стереотипи, пренебрегване на съблазните на бита, на флирта с политиката, са втъкани в „Горчив мед”, „Гротеска”, „Кратко определение”, „Квит”, „Лема” – до стъписващия извод в „Иисус”:
„… Ако изборът ти е правилен, той ще е в твой ущърб. Който е действал открито, той ще върви неразбран. Но след него стените ще се въздигнат в храм…”
Ако търсим съдържателни успоредици между литературната традиция и заредените с експлозивни безпокойства днешни диалози и монолози на Генчев, с изненада откриваме:
Корените на такава полемична поезия формално могат да се търсят далече назад, чак до петнайсети и шестнайсети век. В така нареченото „моралите” – назидателен драматургичен жанр, в който силите на доброто и злото воюват за човешката душа. А наред с това – за социална справедливост.
Тази рицарска борба на словесното бойно поле може да се проследи през творбите на европейските баснописци и просветители, чак до отгласите й у нас, в творби на Петко Славейков, Вазов и Михайловски.
Но разбира се, Генчев не е „един янки при двора на крал Артур”. Той воюва днес, с днешни оръжия.
Основен градивно средство в поезията му е сблъскването на теза и антитеза, припомнянето на вкоренено традиционно съждение, привидното му приемане и веднага след това – съдържателното му опровергаване.
Това редуване на мисловни сблъсъци създава увличаща динамика. Словесната дреха е разсъблечена – до елинска голота; докато поетовият призив се открои като библейски завет, като безпрекословна сентенция или лема, ненуждаещи се от доказателство.
Невъзможно е в рамките на тези бележки да се цитират всички високи прозрения, до които поетът е извървял каменливи пътеки – има ги в „Неравновесие”, „Обобщено-лично стихотворение”, „Орденоносец”, „Последната височина”, „Правдоподобие”, „Пътуването”, „Резон” и още, и още
… Проповедна нравственост, философски абстракции, повели от каменни скрижали и мъдрости от пословици. Припомнени с подкупваща човечност, липса на назидателност и алергия към суети.
Прочетете тази тънка книжка, натежала от думи, тя ви е нужна; ако я намерите. При днешното опорочено книгоразпространение срещата със стойностна книга е лукс, който не се заплаща с пари.
Три години по-късно, през 2016 година, в сборника „Постоянна величина” Генчев продължава да търси с непоклатима последователност човека в гъсталак от простими и непростими изкушения, спонтанни и престорени добродетели, грижовно властолюбство на елита и невинно подлизурие на обслужващи.
Тук стиховете са групирани в три цикли: „Кадри по пътя”, „Скрити уроци” и „Когато грешките са верни”, които бележат съзряването на посланията му – от жизнени впечатления през разгадаването на смисъла и накрая – в диалектическото отрицание на разгаданото…
Стилът е обогатен – не само с парадоксална мисъл, но и с „разглобка”, „сваляне” на грим от думи – „полу-жителен герой”; „подлог – подлога”; „дървета – дърва”, „плюс-ът знак за отрицание”.
Още по категорично противопоставени са тези и антитези, оспорваните истини се атакуват не със заклинания, а с обезоръжаващи логични аргументи. Лаконична мисъл, все така забързана в „генчевски” рритъм, звънваща в саблени крайни рими или заглъхваща в матирани вътрешни такива.
Тук виртуозната употреба на словото, играта с думи, гмуркането до дъно на смисъла и дори по-надолу понякога изискват известно усилие от неподготвения читателя, „отразовото” разчитане на поетовите призиви и разгадавки е предизвикателство. Така е в „Светлопис”, „Демиург”, „Послание от един Прокруст”, „Самотворение”.
Но наред с това в „Актив”, „Сезам”, „Адрес”, „Задушница” още по-категорично са утвърдени високите показатели за достойно човешко съществуване.
Осъзнаването на печалба от поражението.
И обратно – трагизмът в победата, в максималното осъществяване – като загуба на свобода. Голготата на себепознанието, преодоленият скепсис от предопределеността в човешкия живот, търсенето на съвършенство не чрез постигнатото, а в търсенето. Ето няколко цитата от „Апострофическо стихотворение”, „Многобой”, „Голота”, „Размишления на един митничар”:
„… съвършенството е в стремежа…”; „… можеш да си им близък само отдалечен…”; „..Не обичаме голата истина, а харесваме голи жени…” ; „…можеш да надвиеш Матрицата, ако не си митничар…”;
До разтърсващите признания в „Срам с часовников механизъм”:
„…Легион мъченици гордо и храбро отхвърляха всякакъв чужд ярем. Нима те са правили каквото трябва, та днес да правим каквото си щем? …”.
И в „Без постоянен адрес”:
„… Светът постоянно е разделен на две относителни половини. И ние трябва лично да изберем: да живеем ли, или да не се минем…”.
В „Постоянна величина” Генчев разширява поетичната си нива, търси съвъзприемане на днешни предизвикателства у любими поети, които не са вече между нас; мярка се конкретика на местомисленето му (Пловдив); макар и рядко, съблазнява се да разкаже случка, която да оттласне стиха в посока на нравствените предизвикателства.
Основна си остава обаче войнствената му непримиримост в борбата за опазване на душевността на съвременника, извличането на конкретното послание от етичната норма или сентенцията, от притчата или философската теза.
Той е един от двайсетина изключително талантливи съвременни поети, безкомпромисно воюващи за почтеност, за социална и духовна човещина.
Въоръжен с различими собствена броня и меч. Днешни вероизповедания и натруфените им в брокат служители са вторачени в ритуали и канони, затова грижата за душите ни е оставена на поетите.
Но тяхната броня не е миланска и сабите им не са френгии. Затова нека се вслушваме в словата им преди да ни погледнат от читанките.
