Животът п о н я к о г а преминава през нас като влак.
Пътувам.
Тракането и полюшването на влака винаги са ми действали приспиващо. Опряла съм чело на прозореца и лицето ми се отразява в стъклото. Никак не обичам огледалата, но прозорците са друго нещо. В зависимост от разположението си, виждам различни неща. Стъклото може да ме направи по-красива или по-грозна. Мога да си избера каква да бъда. Стъклото може да ме пореже. Да ме превърне в себе си. В чупливост. Да ме опази. Прозорецът е моето огледало към себе си, към света, към крачките, които правя. Пътят ме показва в различни ъгли. Може би съм само силует. Или само тяло. Или пък нито едно от двете.
Всеки момент, в който се погледна, се чувствам д р у г а. Но друга не означава чужда, непозната. Всяка една друга съм аз. И не се страхувам от това. Различни мисли пътуват в главата ми заедно с това масивно, железно тяло. Сещам се за Алиса и за това, че няма значение кой път ще поемеш, когато знаеш къде искаш да стигнеш. Знам ли къде искам да стигна?
