1 ден: Какво? Защо съм още жив? Какво не е наред с мен? Спомням си, блъсна ме кола, падам, губя съзнание. А сега се събраха около мен тълпа от хора, нервно малко човече скача около мен, всеки ме гледа, сякаш нещо не е наред. Но по мен няма и драскотина. Как е възможно това да се случи?
1 седмица:
Появи се лекар. Той не откри нищо нередно, като каза, че тялото ми работи като часовник. Но след като взеха кръв от пръста ми, раничката се затвори само за секунда. За щастие лекарят не обърна внимание. Като се върнах у дома се убодох нарочно. Беше страшно, но нищо не се случи. От раничката изтече капка кръв, а след това се затвори бързо. С мен нещо не е наред.
1 месец:
Напълно загубих чувството за глад и сън. Както се оказа, аз спокойно мога да прекарам цяла седмица без храна и вода, и нищо ми няма. Интересно качество. Но навиците , изработени през годините, напомнят за себе си. Понякога ми се иска да хапна нещо вкусно, сладолед или пържено месо. Не, защото ми се яде, а само заради вкуса.
1 година:
Днес се случи непоправимото. Днес аз трябваше да умра за втори път в живота си. Пътувахме с моето момиче късно през нощта по планински път. Бях толкова увлечен от нея, че не забелязах завоя и излетях от пътя. Колата потъна в бездната. Помня само, че в последния момент прегърнах своята любима и извиках нещо. Събудих се, недалеч от тази купчина метал, която преди беше кола. Не можех да опазя момичето. А по мен нямаше и драскотина.
10 години:
Тези 10 години, които прекарах на служба, ме направиха истински боец. Изучих науката за оцеляване, а с моите възможности ми беше много по-лесно, отколкото на другите. Службата в горещи точки ми помогна да избягам от мислите на тема кой съм. Когато си под обстрел, на никой не му пука какво е миналото ти и какви специални умения притежаваш. Основното нещо е тук и сега.
За мен, моят полк бе второто ми семейство. Но не мога да им кажа, че по време на нашите нощни нападения са ме убивали 5 или 6 пъти. Всъщност не помня точно колко. За щастие след завръщането си в базата, аз бях в състояние да обясня защо по мен няма и драскотина. А и малко ги интересуваше това. Жив, и това е . Без фалшива скромност мога да каже, че в крайна сметка аз дори станах на групата нещо като талисман, който носи късмет. Ха! Как ми се иска да беше така. Всички момчета го вярваха, докато на нашата позиция не падна ракета. Естествено всички загинаха. С изключение на мен.
100 години:
Как бързо се разраства човечеството. Като че ли бе вчера, бяхме малко повече от 7 милиарда, а за някакви си непълни 100 години ние вече сме 20! Мисля, че това се дължи на безпрецедентния технологичен пробив в областта на медицината, компютърните технологии, биоинженерство. За да се спасят от глада, хората започнаха проучване на морското дъно, построиха морски ферми и жилища на достъпни цени под водата. Появиха се първите подводни мегаполиси.
Но с градовете на Луната, уви, нищо не се получи. След като се сдоби с компютри, човечеството загуби всякакъв интерес и стремеж към звездите. Сега всеки има имплант, който свързва всички хора в единна информационна мрежа. Разговори сега се използват само в качеството на добър вкус и се опитват да ги сведат до минимум. По принцип се използва така наречената „Телепатия“. А по-точно специалната програма, която ви позволява да прехвърляте мисли един към друг. Не мога да кажа дали това е добро или лошо. Но хората сами избират своето бъдеще.
1 000 години:
Колко скучен става животът. Изглежда че имам всичко. Имам фирма, която за 1000 години история придоби такава известност, че може да се конкурира с някои държави. Аз не говоря за печалбата от нея, защото всеки ден се ражда човек, на който са му необходими комплекти от платки, чипове и невроинтерфейси за да се интегрира в обществото.
А в тези части – моята фирма има пълен монопол. Жени, влияние, връзки, власт, всичко става маловажно. Всичко, което преди ме вълнуваше – мина на заден план, останаха само някои приятни спомени. Единствената утеха, която намирам за себе си – това е науката. Тя ми доставя истинско удоволствие със своята непредсказуемост. Не е известно какви открития ще бъдат направени за някакви си 100 години.
10 000 години:
Годините минават покрай мен. Не че винаги съм искал да бъда отшелник, но, уви, се оказа, че всички мои приятели умират преди да могат да оставят у мен нещо запомнящо се. Серия от запознанства, хора, имена, дати – сега нищо не означават за мен, сливайки се в една сива, монотонна боя, която сега представлява цялото ми съществуване. Мода, музика, литература, всичко което преди ме забавляваше, сега ми се струва повторение на това, което се е случвало преди.
Не толкова отдавна, преди няколко века, човечеството отново направи скок в научния прогрес. Хората завладяха космоса и век по-късно целият научен и технологичен потенциал заработи в насока напускане на Земята. Така и стана – огромни космически кораби заминаха в необятността на космоса, оставяйки след себе си прашен, уморен свят – люлката на човечеството. Аз останах тъй като реших, че нямам място в новия свят.
100 хиляди години:
Вчера … А може и да не е вчера. Не си спомням. Имаше ледена епоха, която продължи може би един ден, час, може би един век. Не знам. Аз отдавна спрях да се интересувам от времето. И защо да ме интересува, след като няма власт над мен. Скитайки из заснежената пустиня, аз се опитвам да намеря нещо, което може да привлече вниманието ми, но напразно.
1 000 000 години:
Видях как животът умираше. Видях как заради ледниците или суша, умират цели видове. В резултат на всички бедствия, които преживях, ме осени мисълта, че съм съвсем сам на тази планета. Имаше вода, слънчева светлина, приемлива температура. А нямаше живот, освен мен. Но един ден се случи нещо, което промени нормалния ход на нещата. Кръв. Нормална кръв, която тече във вените , по абсурдна случайност капна във водата на океана. Отначало аз не обърнах никакво внимание на това, но след известно време забелязах някакви същества, наподобяващи риби, които скачаха на брега.
И тогава аз се зарадвах, че отсега нататък няма да съм сам. Ще мине известно време и отново ще чуя и видя нещо ново, нещо, което ще ме изненада. Може би дори ще науча нещо от тези нови, все още непознати за мен същества. Ще бъде чудесно. Просто трябва да се изчака малко. Но с това се справям много добре.
Аз ще се погрижа за новия свят.
Ще почакам.
