Спас Попов ни запознава с историите на осем столетници, от които – килимарката леля Зибейда, за която най-големият грях е лъжата, която предпочита да мълчи, вместо да каже неистина, градинаря Димитър Димитров, влюбен в естетиката на природата, сигурен, че любовта ще спаси света, Катерина,която – веднъж омъжила се, остава до гроба с мъжа си, Димитър Попстаматов, който губи сина си преджевременно и желае на внуците си преди всичко здраве, а за себе си казва, че е благодарен за грешките си, които са го формирали като човек..
„Винаги са ме поразявали столетниците – всеки – поотделно, и всичките – заедно. Като феномени на Живота. Те се отнасят към него – Живота, като добри стопани. И всеки един от тях има дълбоко развито чувство за хумор. Не помня мрачен, зъл, отмъстителен столетник. Дори съм склонен да смятам за нещастен всеки човек, който няма в себе си вродена слабост към смеха – най-яркия белег за жизнеността на човека. А тези черти на столетниците – хуморът и необикновеният им бодър дух, са тяхното лице.“ – Спас Попов
„Живот, бе! Какво ли не съм прекарал? Месец няма да ми стигне да ти се изприкажа. От какво ше се откажа, ако го почна наново живото? От нищо! То е било реечено да грешиш, та да станеш човек. От всичко можеш да се повърнеш и да поправиш грешката си – животът е достатъчно дълъг, няма да си повторно изживееш дните. Защото ние, людето, сами си правим дните – да бъдат лоши или хубави, само от нази зависи.“ – Димитър Попстаматов, столетник
