В ЛОЖЕТО НА САМОТАТА
Събу обувките си прашни лятото –
до мене седна мълчаливо
и вби очи
в непроницаемата синева небесна.
Не го попитах нищо аз.
И то не ме попита –
въздъхна тихо, уморено,
глава склони на топлото ми рамо.
Учудих се защо не легна лятото
в застланото легло в тревата
от песен на щурци –
навярно се страхуваше от самотата.
От него мислех кураж да потърся
за предстоящия ми път
несигурен, трънлив,
а то от мен дойде подкрепа да поиска.
