България е държава, в която има над 5 000 села. Именно благодарение на жителите на тези села у нас въобще съществува собствено производство на стоки и продукти.
Точно благодарение на хората, които живеят в селата, се отглежда прословутото розово масло, с което сме прочути из целия свят. За съжаление, в последните години населението на държавата ни все повече бяга от селата и се мести в градовете и чужбина. Този процес на урбанизация се дължи на много фактори, основният от които е липсата на работа с достойно заплащане по малките населени места. Това принуждава всеки млад човек да търси по-добър живот някъде другаде. Това, наред с факта, че в селата животът е труден, масово се закриват училища и магазини и това прави живеенето там на практика невъзможно, особено за хора с деца. Днес ви представяме едно стихотворение, което обиколи Фейсбук и може да просълзи всеки българин, който го чете.
Авторът не е посочен и то е публикувано на страницата „България“.
Ето как звучи това прочувствено стихотворение:
СЕЛСКА ПАНИХИДА
Умира тихо българското село.
И няма кой за него да заплаче…
Там някъде зад билото изчезват
последните
орачи и сеячи.
А младите, доколкото ги има,
отчаяни, отлитат от гнездата –
висят по гари,
търсят хляб в чужбина,
по чуждите полета са аргати.
Тук къщите сами мълчат по залез,
коминът към земята е наклонен…
И хищни сенки нощем обикалят,
за да откраднат стока или спомен.
Умира тихо българското село.
И вместо школският звънец да бие,
камбанен звън обажда се несмело…
А ние?
Доколко живи сме и ние?
Какво че в хитър бизнес
ни е провървяло?
Какво че можем чак в Париж да идем?..
Умира тихо нашето начало.
А пък какъв е краят ни,
ще видим.
loading…
