Откакто се помня, никога не съм постигал нещо по-лесния начин. Някои казваха, че такава ми е съдбата, а други, че е заради упорития ми характер.
Дори и за най-простите неща трябваше да се боря със зъби и нокти. Не съм от хората, които се предават и понякога, за да стигна до целта си, бях готов да минавам през трупове. Беше обикновено съботно утро. Докато пътувах в автобуса, си представях как живеят останалите пътници. За какво ли говорят в семейството си, имат ли добри брачни отношения, щастливи ли са. Когато най-сетне дойде моята спирка, в главата ми беше пълен хаос. Сутринта бе студена, а шубата ми не ми помагаше да се стопля особено. Купих си горещи кестени и се насочих към речния бряг.
Стоях и се взирах в реката, радвайки се на бистрите й води. Докато се наслаждавах на идилията, до мен седна един бездомник.
Без да се смущава, бедният човек извади от скъсаната си торба парче хляб и внимателно започна да се храни. Изглеждаше много по-възрастен от мен, а това накара сърцето ми да се изпълни със състрадание към него. Бръкнах в джоба си и извадих последните си 20 лв. Мъжът ме наблюдаваше съсредоточено и когато посегнах ръка да му дам парите, той ги отказа с решителен жест.
– Съжалявам, не исках да ви обидя, просто исках да ви помогна – отвърнах объркано.
„Това е проблемът, синко, всеки мисли, че проблемите се решават с пари, без значение каква е стойността им, но това не е така. Има проблеми, които не могат да се решат с всичкото злато на този свят. Нямам нужда от пари, имам нужда от честен разговор. Ако искате да ми помогнете, седнете и чуйте един урок от бездомника, който може да промени живота ви. „
Седнах до него, заинтригуван какво ще ми разкаже.
„Не мога да обясня защо, но преди време всеки ден повтарях едни и същи грешки. Твърде много проблеми и твърде много болка причиних на близките си. Накрая стигнах дотам, че загубих дома и семейството си. Сега нямам къде да отида, но не защото не притежавам пари, а защото душата ми е разбита. Ако похлопам на вратата на синовете си, те ще ме приемат, но аз се страхувам, че отново ще ги нараня.
Знаеш, родителите трябва да са огледало на децата си, пример, който да следват. А как мога да се върна при семейството си, знаейки, че не съм техният герой? Аз съм всичко онова, което един родител не трябва да бъде. Нямам нужда от пари, защото те се губят много лесно. Заради моята алчност и огромната ми жажда да стана по-богат, загубих това, което ме правеше истински богат.
Сега нямам лице, нито смелост да ги потърся. А и те не ме търсят. Никой не иска разрушители в живота си. Независимо колко много искаш да ми помогнеш, синко, няма да успееш. Искам аз да ти помогна, защото има вероятност някой ден да попаднеш в моята ситуация.“
След тези думи просякът стана и тръгна в неизвестна посока.
Аз продължавах да стоя до реката и си мислех за моите житейски препятствия. За хората, които нараних и за тези, които нараниха мен. За пътищата, които избрах да следвам. Можеше ли да се нарече това съдба? И тогава осъзнах, че всичките пари на този свят няма да ни направят щастливи, ако няма кой да ни чака у дома. А не е ли именно това най-ценното нещо в живота!
loading…
