Питам се защо? Защо правите деца и ги обричате на страдания и кое ви дава правото да проваляте един нов и необремемен живот? Навярно има много хора със съдба подобна на моята. Съдба превърнала се като част от семейното битие. Роден съм в едно нормално българско семейство с майка и баща. Имам брат по-голям от мен, през годините бях заобиколен от баби и дядовци. Какво по-хубаво от това нали? По-хубавото може би щеше да е ако имам нормален баща.
Проклятието наречено родител!
От първите ми осъзнати години усещах по мой си начин, че има нещо сбъркано в семейството ми. Снимката, която се пази в семейния албум, показваща как сме били на почивка на море като едно нормално и щастливо семейство, опровергава моите мисли. Но нещата не са такива, каквито изглеждат и това беше единственото семейно море през живота ми до тук. От дете трябваше да свиквам с почти всекидневните скандали вкъщи. Знам, че „отровната“ семейна среда се кове с поколения назад, където са се натрупвали чувства, правила и убеждения. Не ми е ясно обаче, защо хората го пренасят с поколенията. Станало е като неизлечима болест предавана по наследство. Тази закономерност я виждах от единия ми дядо (по бащина линия). За него винаги бях грешния и се питах защо. Как може едно малко дете да е постоянно лошо? Та аз съм дете! Може би и баща ми е бил подложен на такова отношение…
След всичките минали години до сега, аз си отговорих с моя логика за това отношение. В моя род се е появила ръжда още преди да се родя. А самата ръжда се е засилила след спора за името ми. След като брат ми е кръстен на същия този дядо, най-логичното или най-правилното е било да бъда кръстен на другия си дядо. Баща ми не е бил съгласен с това и сам си е измислил име, с което да ме кръсти като дори е черпил, че има син с такова име. Явно е бил озлобен и от други за мен неясни неща спрямо родата на майка ми.
Крайното решение го взима майката и така тя ме кръщава на нейния баща (мой дядо)
Тъй като става достатъчно объркващо няма да навлизам в детайли, но ще споделя, че след това решение на майка ми аз се сдобих с баща, който има две лица. Едно за пред майка ми и родителите ѝ, друго за пред мен и брат ми. Като дете обаче аз не виждах така нещата. Нямаше и как да си ги обясня на тази крехка възраст. Поемах всичко видяно от баща ми директно без никакви филтри. Чувах изрази като „извикай оня тук“, „кажи на оня да дойде да яде“. Това съчетано с по-либерално отношение спрямо възпитанието и поощряване понякога с пари, което е било пак грешка. До навлизането ми в тийнейджърските години, ходенето до баба ми и дядо ми (родителите на майка ми) беше като игра на криеница, но в лош вариант. И това породено до голяма степен от едно нещо: моето име. А последвалите скандали между родителите ми ги приемах много навътре. Чувствах се виновен, че се карат и си мислих, че аз съм причината.
Времето не прощава…
С минаване на година след година ситуацията с баща ми започна да се влошава. В него започнаха да се „раждат“ разни паранои. Имаше, а и още има желание да вреди на хората. Попадал съм на сцена, в която той беше бутнал майка ми на земята с нож в ръка. Ако ме нямаше там сега най-вероятно щеше да е в затвора. От тогава до сега, как още не се е случила някоя трагедия не знам. За това намирам вина и в майка ми. Не го изхвърли един път завинаги от живота си този човек. Така всички щяхме да сме спокойни. Но не, тя все му прощава и му дава енти на брой шанс. Дали от диабета или го гони шизофренията не знам. Не съм лекар и не мога да поставям диагнози, но той си отрича да му има нещо. Водят си го здрав и така всекидневно след като се пенсионира се занимава с всичко друго, но не и да бъде полезен на семейството си.
Имах период, в който пренебрегвах баща ми и от части от майка ми. Живеех спокойно с жена си и създадохме един прекрасен син. След появата му се замислил за това предание от поколенията. Взех решение да не лишавам сина си от това той да има дядо и баба както той се опитваше да направи с мен. Опитвах се да не забелязвам много издънките на баща ми. Когато синът ми навърши две годинки дори оставяхме баща ми да го изкарва по детските площадки. Ходеше от време на време на гости при майка ми и баща ми. Не след дълго разбирам, че баща ми си продължава със „старата песен на нов глас“ насочена този път към хора от квартала. Отправял е заплахи, пускал е доноси, тормози възрастни хора. Тези хора са ме срещали когато ходя да взимам сина си и си ми казват в прав текст нещата. Принудени са да слизат на неговото ниво и да отправят заплахи. Обаче мен не ме интересува за него вече и им казах да правят както сметнат за редно, да пускат жалби или там каквото са решили. Така жертва може да стане и собствения му внук, но простият ми баща не го разбира. Стигнах до там, че му поставих условия, които се съмнявам да изпълни. Сега съм пред дилема как да направя така, че да предпазя сина си, но да не го лишавам от дядо. Как да дам обяснение на вече тригодишно дете, че не бива да вижда дядо си. Изпитвал съм го и е много травмиращо. Но ще трябва да открия решение и на този казус.
Имам много лоши случки и моменти, които съм преживял в семейството си и те трябва да са позор за всеки баща. Ще стигнат сигурно и за издаване на книга, но не ми е това целта. Искам да изразя мнението си, че за мен това нещо не е нормално. Трябва да се прекъсне предаването на подобен манталитет. Не бива да следваме всички стъпки на родителите си. Трябва да виждаме уроците, които ни се показват от съдбата. Родителите са нашите учители, нека извличаме най-доброто от тях!
Снимка: pixabay.com
