Баща ми напуснал мама, когато разбрал, че е бременна с мен. И двамата били млади, едва на 18 години, а той не бил готов да създава и издържа семейство.
Твърдо отказал да участва с грижи във възпитанието ми, само от време на време давал издръжка. Това е целият му принос като мой родител. Благодарна съм на мама, че е пожертвала младостта си и ме е отгледала като самотна майка. Докато тя работеше денонощно, за мен се грижеше баба. Макар и болна, баба направи всичко всичко възможно, за да улесни живота ни и благодарение на нея не бях лишавана от нищо. Детството ми премина като на повечето деца: имах хубави играчки и дрехи, а веднъж месечно мама ме водеше на кино. Живеех добре, единственото, от което бях лишена, е любовта на баща ми.
Никога не съм питала за него, макар да знаех кой е той.
Слава Богу, майка ми не ми разказваше измислени истории за космонавти или моряци. Но преди няколко години спокойствието ни изчезна, защото баща ми се засели близо до нас, или по-точно – на съседната улица. Там живее моята най-добра приятелка, на която често гостувам. Понякога го засичам, но той се преструва, че не ме познава. Минава покрай мен, сякаш съм напълно чужд човек.
Мама ми е разказвала, че три години след моето раждане, баща ми е създал друго семейство.
За три години е успял да порасне и да се възприеме като родител. Само три години! Но за мен тези три години са истинска бездна, защото заради тях израснах без баща. Сега го наблюдавам всеки ден. Изглежда добър човек, примерен баща и съпруг. Нежен е с дъщеря си и жена си и задоволява всичките им желания. Често излизат заедно, пазаруват, а после се прибират весели и щастливи. Завиждам на дъщеря му, защото тя получи това, което аз не получих никога – неговата любов, усмивка и доброта.
С какво се провиних, че животът ме лиши от бащината му подкрепа?
loading…
