БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК
Език свещен на моите деди език на мъки, стонове вековни, език на тая, дето ни роди за радост не – за ядове отровни. Език прекрасен, кой те не руга и кой те пощади от хули гадки?
Вслушал ли се е някой досега в мелодьята на твойте звуци сладки?
Разбра ли някой колко хубост, мощ се крий в речта ти гъвкава, звънлива – от руйни тонове какъв разкош, какъв размах и изразитост жива?
Не, ти падна под общия позор, охулен, опетнен със думи кални: и чуждите, и нашите, във хор, отрекоха те, о, език страдални!
Не си можал да въплътиш във теб създаньята на творческата мисъл! И не за песен геният ти слеп – за груб брътвеж те само бил орисал!
Тъй слушам сè, откак съм на света! Сè туй ругателство ужасно, модно, сè тоя отзив, низка клевета, що слетя всичко мило нам и родно.
Ох, аз ще взема черния ти срам и той ще стане мойто вдъхновенье, и в светли звукове ще те предам на бъдещото бодро поколенье; ох, аз ще те обриша от калта и в твоя чистий бляск ще те покажа, и с удара на твойта красота аз хулниците твои ще накажа.
Пловдив, 1883
