По отношение на въпроса за второбрачието на свещениците, каноничните правила се основават върху богооткровените свидетелства на Свещеното Писание. Св. апостол Павел казва: Но епископът трябва да е … мъж на една жена (1 Тим. 3:2). Великият апостол изисква дори от вдовицата, служеща в Църквата, да бъде жена на един мъж, казвайки: За вдовица да се приема жена не по-долу от шейсет години, водила един мъж (1 Тим. 5:9).
Ето защо 17-то апостолско правило гласи: Който след светото кръщение е бил обвързан с два брака или е имал наложница, не може да бъде нито епископ, нито презвитер, нито дякон, нито изобщо да се брои в свещения клир. Същото се говори и в 4-то правило на Трулския събор и в 12-то правило на св. Василий Велики.
Църквата не само никога не е признавала второбрачието на свещениците, но е била дори против второбрачието на миряните. Тя е признавала като норма на християнския брак единствено еднобрачието. И това е естествено, тъй като св. апостол Павел се отнасял неодобрително към повторния брак (вж 1Кор.7:8-11, 27). Свети Теодор Студит казва: „В християнската Църква вторият брак не е закон, а снизхождение. Снизхождението предполага някакво падение и осъдителна постъпка. Именно това е имал предвид божественият апостол с думите: Но, ако не се въздържат, нека се женят (1Кор.7:9), а невъздържанието е сродно с падението и прегрешението“4. Св. Григорий Нисийски казва: „Бракът по природа е един, както е едно рождението и както е една смъртта“5.
Като има за отправна точка словото Божие, Православната Църква винаги е гледала на повторния брак като на явление, чуждо на християнския идеал, като отстъпление пред дохристиянското „жестокосърдечие“6, тя дори забранявала на свещениците да присъстват на брачното угощение на второженци, както се вижда от 7-мо правило на Неокесарийския събор, който гласи: „Презвитер да не пирува на брак на второженец, понеже второженецът има нужда от покаяние. А какъв презвитер ще да е оня, който с участието си в пируването би одобрявал такива бракове?“.
Ето защо в последованието на венчанието на второбрачни се четат покайни молитви, в една от които се казва: „Дай им думите на митаря и сълзите на блудницата, та с покаяние от цялото си сърце …да се сподобят и с Небесното Твое Царство“. А в една друга молитва се казва: „Господи, очисти Твоите раби от беззаконията, защото те, бидейки безсилни да понесат … разпалването на плътта, се събират за второ брачно общение“7.
Чрез въвеждане на второбрачие за духовенството се проявява пренебрежение към цялото по-горе изложено учение за предосъдителност на втория брак. В нравствено отношение свещеникът трябва да стои по-високо от своите пасоми8. Той трябва да бъде нравствен образец за паството си и преди всичко да дава пример за покорност на Божията воля. Затова, ако на Бог бъде угодно да го лиши от жена, той трябва мъжествено да носи кръста си. А ако не чувства в себе си сили да носи този кръст, по-добре да се откаже от сана си. По-добре да допусне по-малкото зло, отколкото чрез нарушаване на каноните да внесе в Църквата смут и да разклати нейните основи.
През 1945 г. в София пристигна Псковският и Порховски архиепископ Григорий (сега – Ленинградски митрополит). Той каза, че го е посетила група български свещеници, които искали реформи в Българската Църква. Архиепископът им казал: „Всичките ви реформи се свеждат до една – второбрачие на свещениците. Оставете това. От тази болест боледуваше и нашата Руска Църква. Това не донесе нищо друго, освен големи и абсолютно ненужни църковни сътресения“.
През миналата година тук беше управляващият делата на Московската Патриаршия протопрезвитер Николай Колчицки, дошъл в София по повод на ХХХ свещенически конгрес. Той беше уведомен, че Българската Църква се вълнува от въпроса за второбрачието на духовенството. Имайки това предвид, в качеството си на официален представител на Светейшия Московски и на цяла Русия патриарх той произнесе на този конгрес реч, в която каза, че Руската Църква не е отстъпила от нито един канон, от нито едно постановление на светите отци, и заради тази канонична чистота руският православен народ дълбоко почита своите архипастири и пастири. С тези думи отец протопрезвитерът призова Българската Църква да следва примера на Руската Църква.
Ако Свещеническият съюз прокара в България второбрачието на духовенството, то такова нарушаване на каноните ще повлече след себе си нарушаване и на догматите.
Силно се заблуждават онези, които мислят, че каноните са нещо, което отстъпва на догматите и е отделно от тях. Каноните, всъщност, включват органически в себе си и догматите, доколкото изразяват нравствените норми на истинския християнски живот, основан върху същите тези догмати. Затова и каноните, и догматите по своята същност представляват едно и също – живата православна вяра. Това е нашият общ и единствен свещен закон. И най-малкото нарушаване на една от заповедите на този закон, според учението на св. апостол Иаков, представлява нарушаване на целия закон (Иак.2:10).
Освен това Свещеническият съюз не може да не знае каква страшна и ужасна сила се опълчва сега срещу Православната Църква в лицето на икуменизма. Неговият пагубен пламък е обхванал целия свят и вече въвлича в своята орбита някои Православни Църкви. Икуменизмът е опасен именно с това, че неговото разрушително действие е насочено срещу нашите канони и догмати – тези стени, които отделят православните от инославните и които икуменизмът се стреми да унищожи, за да образува една вселенска икуменическа църква. При това икуменизмът се старае да осъществи това обединение или смесване без отричане на инославните християни от еретическите им заблуждения, така че, смесвайки еретическата лъжа с православната истина, да унищожат последната, а заедно с нея – Православната Църква на земята.
В дадения случай особено характерна е дейността на икуменистите на икуменическите конференции. Чрез съвместните молитви на всички участници в конференциите те заставят православните икуменисти да нарушават свещените канони на нашата вяра, които забраняват на православните да се молят заедно с инославни (Апостолски правила 10 и 45). При това православните участници в икуменическите конференции гледат на тези съвместни молитви като на напълно нормално, позволено и много желано за тях явление.
По-нататък за православните икуменисти преходът от нарушаването на каноните към нарушаването на догматите става вече лесно. Това се вижда и по тяхното отношение към догмата, изразен в деветия член на Символа на вярата. Съгласно учението на светите отци на Църквата, под Една и Вселенска Църква трябва да се разбира изключително Православната Църква9. А православните икуменисти смятат, че едната Света Съборна и Апостолска Църква включва в себе си и всички инославни християни, т.е. всички еретици, които вече отдавна са отлъчени от Православната Църква.
Икона: Св. Серафим, архиепкоп Богучарски Софийски Чудотворец (1881 – 1950)
––––––––––
5 Церковные ведомости, 1923. № 15–16. С. 14.
6 Церковные ведомости. 1923. № 15–16. С. 14.
7 Требник. М.: 1892. С. 66, 66 об.
8 По-подробно по въпроса за второбрачието на духовенството вж статията на проф. С.В.Троицки „Догматически смисъл на запрещението от второбрачие на свещенослужителите“ («Догматический смысл запрещения второбрачия священнослужителям»); Церковные ведомости. 1923. № 15–16.
9 Макарий, митр. Догматическое богословие. Т. 2. СПб. 1883. С. 242.
––––––––––
Св. Серафим, архиепкоп Богучарски Софийски Чудотворец, из „За правата на епископите и църковния модернизъм“ (О правах епископов и церковном модернизме).
Източник: https://azbyka.ru
