Изповедта е на Й.В. от Пловдив
Бях много слушала за тунела през който минават хората, когато са в клинична смърт и не съм предполагала, че това един ден ще се случи на мен. Но, ето, че го преживях. Тунелът е място, където усещаш, че се намираш, но това не е реално място, нито реален пейзаж.
Беше през 1999/ 2000 година. Дотогава имах няколко операции, но всички протичаха нормално. Този път обаче бе различно: Сложиха ми упойката и усетих, че с бясна скорост се изстрелвам в Космоса. Насън обаче си казвам, че това е от упойката, макар, че се питах какво ми се случва? В същото време усещам, че главата ми ще се пръсне, но започнах да виждам пред мен най-различни ярки цветове: в синьо, червено, зелено, които преливат едни в други. Все едно ги гледам през калейдоскоп: причудливи цветове, фигури, цветя.
И изведнъж попаднах в тунела, в една гъста, синкава мъгла, в която нищо не виждаш, но аз продължавам да разсъждам. Нямаше го и бясното темпо с което пътувах дотогава към Космоса. И тогава се озовах на една хубава поляна, с езеро, с чудно хубава трева и чудни цветове. Гледката ми напомни на една икона на Христос, която видях у едни приятели, които бяха си я донесли от Гърция: лъскава, с преливащи цветове, и Христос е в Гетсиманската градина. Там където бях, много ми напомни точно на това място. Успокоих се. Изглеждаше ми нормално.
След това се видях, все едно съм на втория етаж, и гледам все едно са стъклени прозорци. Изведнъж се виждам как ме оперират : много странно усещане: хем се виждам на операционната маса, хем се гледам отгоре. След известно време започнах да чувам гласове, които ми казваха: „Връщай се, връщай се!”, а аз не искам, защото ми е хубаво. И така няколко пъти, не знам колко точно. Но ми казаха, че трябва да се върна, защото имам мисия.
И чувам, че ме посреща глас: „Айде, откога те чакаме!”, а аз веднага попитах лекаря: „Каква упойка ми сложихте?”. А той ми отговаря: „Хубава!”. Аз пак го питам „Каква упойка ми сложихте?”. А той пак ми отговаря: „Хубава!”. „Ама, нещо става с мен”, отвърнах му. И започнах да разказвам на целия екип какво видях, а те ми се смеят. Слава богу, изписаха ме, и ето ме здрава.
Аз обаче не обърнах повече внимание на преживяното, и ако се сещах за него, то исках и други хора да ми потвърдят, че съм била в клинична смърт.
И ето, че при мен дойде един клиент, неврохирург, по природа затворен и необщителен. Въпреки, че аз съм много контактна, все не смея да го попитам. И един ден се престраших и му разказах случката. А той ми казва: „Ти си била на оня свят!”. А аз пак: „Ама, как така?”.
След време ме посети една позната, медицинска сестра, и на нея й разказах случилото се. И тя ми каза, че съм била между живота и смъртта. Много хора под упойка не искат да се върнат, макар че анестезиологът е подал правилната доза упойка, а операцията е минала успешно., и всичко външно изглежда наред.
Така получих от два източника потвърждение за моето преживяване и за това, че съм била в клинична смърт. Оттогава обаче започнаха да ми се случват други неща: започнах да предчувствам, да казвам на напълно непознати някакви пророчески неща, или пък на колеги. Тогава виждам как самите неща, изречени в аванс се сбъдват. Или самите хора на които съм предсказала нещо, се връщат и ми казват: „То се случи!”.
Започнах да се наблюдавам какво казвам, защото се променям, когато предричам: казвам го изведнъж с твърда интонация, убедено, все едно знам, че ще стане. Аз още от дете имам интерес към мистичното, духовното, но сега интересите ми се задълбочиха още повече.
Все още не съм си дала обяснение за случилото се с мен преди 18 години, нито съм разбрала още защо ми се е случило. И дори някои мои нови дарби не ги свързвах с тази случка, но приятели ме подсетиха да се върна назад във времето и да ги свържа с някакво по-разтърсващо преживяване. И го свързах с клиничната смърт.
Странно нещо е животът: често ние самите имаме нужда от помощ, а се налага ние да помагаме на други, да утешаваме и съветваме. По този повод дъщеря ми казва, че трябва да приемаме нещата, такива каквито са.
