Снимка от излитането на „Буран“ на 15-ти ноември 1988 г. Photo credit : RSC Energia
15 ноември 2018 г. 08:00 ч.
Светослав Александров. 15-ти ноември е паметна дата за космонавтиката. Точно преди 30 години на днешния ден СССР изстрелва совалката „Буран“ за пръв и последен път.
„Буран“ представлява отговорът на съветските власти към космическата совалка на САЩ. Макар и руски космонавт никога да не стъпва на Луната и съветските учени да не успяват да повторят „големия скок“ на Нийл Армстронг, не можем да не признаем, че те се справят добре с предизвикателството на американските совалки. Действително изглежда, че на пръв поглед „Буран“ представлява идеален клонинг на орбитърите от програма „Спейс Шатъл“. Но задълбочавайки се в историята на проекта, няма как да не обърнем внимание, че има няколко важни и много съществени разлики. Поради това някои историци и космически експерти смятат, че инженерите на СССР са построили машина, която е била много по-добра от американското космическо чудо. Дали това е така, ние не може да кажем със сигурност. Надеждността на космическите системи се доказва едва след множество полети. Едничката мисия на „Буран“, при това напълно безпилотна, може да е успешна, но дебютният полет на американската совалка „Колумбия“ е също благополучен. Минават десетки полети преди „Чалънджър“ да катастрофира през 1986-та година. Кой знае какво е щяло да се случи, ако „Буран“ е бил експлоатиран в продължение на дълги години.
И въпреки това изглежда, че екипът на Валентин Глушко e взел няколко важни решения, които се считат за мъдри. Ако американските совалки разчитат на два странични твърдогоривни ускорителя (които вибрират, неконтролируеми са и крият неочаквани опасности), съветската совалка използва четири течногоривни ускорителя. Макар днес, десетилетия по-късно, програмата „Буран“ вече да не съществува, течногоривните ускорители продължават да се експлоатират под фирмата на съвременните украинско-руски ракети „Зенит“.
Но най-съществената разлика е, че докато американските совалки използват три главни течногоривни двигателя, прикачени към самия орбитален апарат, съветските инженери внедряват четири, които са монтирани директно към ракетната степен. Така „Буран“ е практически независима от ракетата-носител, която носи названието „Енергия“. Глушко е интелигентен ръководител – той вижда в „Енергия“ не просто ракета, която извежда единствено съветската совалка, но замисълът му е ракетата да се използва като самостоятелен свръхтежък носител, който някой ден ще изпраща огромно количество товар в орбита: включително блоковете за строежа на станции на Луната и на архитектурата за пилотиран полет до Марс.
Последващата съдба на „Енергия“ и на „Буран“ обаче е трагична. След успешното завършване на едничкия полет на совалката, СССР планира през 1993 г. да я изстреля на втора безпилотна мисия. Бихме могли да кажем, че „Енергия“ и „Буран“ се появават твърде късно, когато Съветският съюз е в дълбока икономическа и политическа криза. СССР се разпада през 1991 година, а след това Русия не разполага с ресурсите да поддържа мащабна космическа програма. Вярно е – през последващите месеци и години голяма част от ракетния отрасъл е спасен, като ракетите „Союз“ и „Прогрес“ дълго време извеждат спътници за нуждите на Запада. Но бъдещето на „Енергия“ и „Буран“ е решено – в създаването на проекта са участвали не само руски фирми, но и такива, които след колапса на СССР остават на територията на други държави. В края на 1992 г. Русия поставя като приоритет създаването на нова ракета „Ангара“, докато „Енергия“ е оставена на произвола.
Днес сградите, посветени на асемблирането на „Енергия“, все още се намират на територията на Байконур в Казахстан, но тънат в мизерия и разруха. Самата совалка „Буран“ бе разрушена през 2002 година, когато покривът на хангара се срути върху нея.
Не ще и дума, печален край.
Прочетете още статията на КОСМОС БГ за тъжната съдба на „Енергия“.
http://www.space-bg.org/
http://www.cosmos.1.bg/
