Историята, която ще ви разкажа, ще ви се стори невероятна, но тя е истинска. Беше началото на декември, 2007 година. Всекидневните грижи, и особено някои семейни дела, ми причиняваха силно безпокойство. Е, нищо – мислех си аз – това е животът. Но в онази сутрин почувствах, че е дошъл краят – така ми се струваше тогава. Имах стари задължения, които много ме измъчваха. От взаимоспомагателната каса в службата ми, получих 20 000 евро, за да се издължа на банката. Банката беше обявила нашата извънградска вила на търг и беше пристъпила към процедура по конфискация. Бях много потисната, защото тази вила беше плод на упорит труд от наша страна. Всяко лято прекарвах отпуска си в нея, заедно с децата. Не ми се искаше да я загубим в никакъв случай, макар че финансовото ни положение беше тежко, можехме да разчитаме само на заплатата ми. Затова се наложи да взема заем от взаимоспомагателната каса, при условие ежемесечно да връщам по 250 евро. Първата ми работа, след като взех парите, беше да преведа 6 000 евро на моя чичо, за да внесе тази сума като гаранция, с цел да отсрочим конфискацията. Останалите възнамерявах да внеса по съответната сметка в банката. Оказа се, че номера на сметката не е в мен и трябва да телефонирам, за да го получа.
Докато се занимавах с това, банката затвори. Реших да оставя парите и книжата в колата, в джоба на вратата, откъм страната на шофьора. Така или иначе рано на другата сутрин трябваше да отида в банката. Никога нищо не беше изчезвало от колата ми. Сложих всичко в един от тези пликове, в които нашият касиер слагаше парите, когато ни даваше заплатата. Аз винаги мърморех, считайки това за отживелица, но касиерът продължаваше да следва своята система. Събираха се доста пликове и често някой от тях влизаше в работа. Вероятно ви отегчавам с всички тези подробности, но по-нататък ще разберете защо правя всичко това.
На сутринта тръгнах да внеса парите в банката. Обикновено паркирам колата пред дома ни, но предишната вечер някой беше заел моето място и се наложи да паркирам недалеч. Приближих се до мястото – колата я няма. Краката ми се подкосиха. Това беше невероятно. На няколко метра от дома ни! Нито веднъж не бях чувала за кражби в нашия район – той беше спокоен. Щях да полудея. Изчезването на колата само по себе си също беше голям проблем. Как да я намеря, възможно ли е това въобще? И още: как сега ще ходя на работа, как ще водя сина си на училище почти всяка сутрин? Пари за нова кола няма, в откраднатата бяха четиринадесетте хиляди евро!!! Умът ми не можеше да побере всичко това. Губя и вилата ни, защото не мога да внеса парите по сметката. Освен това всеки месец ще ми удържат от заплатата по 250 евро за погасяване на заема. Изби ме студена пот и започнах да се задушавам. Върнах се у дома, седнах, чувствах цялото си тяло изтръпнало. Какво да правя? Обадих се в полицията.
„Какво мога да ви кажа? – отговори полицаят. – Всеки ден в Атина изчезват около сто автомобила. Ще направим необходимото и, ако колата ви бъде намерена – значи ви е провървяло. Отидете в полицейското управление и подайте заявление за кражбата”.
Отидох в полицейското управление – там същото. Един млад полицай, като видя в какво състояние съм, ми донесе вода.
– Успокойте се, може би ще се намери …
Върнах се у дома и зачаках… Замислих се. Как се случи това? Защо? Защо Бог ми изпрати това изпитание? Спомних си как преди много време разговарях с един старец. Аз много се притеснявах за децата си, за моя живот … Плаках, говорих и пак плаках … Тогава той ми каза: „Не плачи. Изпитанията, които Бог ни изпраща не са безцелни. Той е наш Отец и обича Своите деца, желае им само доброто. Трябва да му се доверим. Не напразно Той ни изпраща всичко това. Не плачи, това е грях. С това показваш, че не Му се доверяваш… Моли се във всичко да бъде Неговата воля”.
Аз съм светски човек. Разбира се, търся духовните пътища, но моята вяра е слаба. Като си спомних думите на стареца, постарах се да погледна на тези събития с други очи. Защо се случва това? Защо Бог ни изпраща изпитания? Това продължи не много, после отново ме обзе чувство за безизходност. И пак се връщах към думите на стареца. Внезапно си спомних: той ми даде една молитва, като ми заръча да я чета в мъки и радости. Къде я дянах? Оттогава бяха минали 8-9 години. Все пак я намерих и четох многократно. Това беше молитвата на последните оптински старци:
„ Господи, дай ми с душевно спокойствие да посрещна всичко, което ще ми донесе настъпващият ден. Дай ми всецяло да се предам на твоята свята воля. През всеки час на деня ме наставлявай и подкрепяй. Каквито и вести да се получат през деня, научи ме да ги приемам със спокойна душа и с твърдото убеждение, че всичко е според Твоята свята воля.
Ръководи ме във всички мои дела, думи, мисли и чувства. При всички непредвидени случаи не ме оставяй да забравя, че всичко е изпратено от Теб. Научи ме правилно и разумно да постъпвам с всеки член на семейството ми, без да смущавам и огорчавам никого.
Господи, дай ми сили да понеса умората на настъпващия ден и всички събития през деня. Ръководи моята воля и ме научи да се моля, да вярвам, да се надявам, да търпя и да обичам. Амин.”
Отново с обадих в полицията. Нищо. Дойде обед. Децата се върнаха от училище. Разказах им всичко подробно и те много се разстроиха. Не можех да се отърся от напрежнието, но лека-полека започнах да мисля, че животът трябва да се приема такъв, какъвто е. Ще се доверя на Бога. Но това не беше от сърце, а някак принудено – нищо друго не можеше да се направи. Все пак разговорът със стареца не ми излизаше от ума… Всичко ставащо има своя цел… Всичко се случва не напразно. „Значи трябва да се замисля, защо се случва това?” – казвах си аз, водена от своя навик да търся обяснение за всичко. Но някои неща превишаваха силите ми. Така мина денят. Звънях, преживявах, отново и отново четях молитвата.
Около 23.30 неочаквано звънна телефонът.
– Полицейски участък на район Като Патисиа. Вие ли сте собственичката на бял автомобил такава и такава марка с такъв и такъв номер?
Едва не получих разрив на сърцето.
–Да, аз съм. Какво се е случило?
– При нас има двама задържани, които караха вашата кола. Били са спрени за проверка и при проверката са намерени вашите документи. Елате веднага.
Аз не отидох, а просто полетях. Това бяха двама младежи, на вид не лоши момчета, които гледаха в краката си.
– Госпожо, – обърна се към мен полицейският служител, – Какво, освен документите, имахте в колата си?
– Пари.
– Колко?
– 14 000 евро.
– Как може да оставите такава сума в колата си?
Какво можех да отговоря. Той беше абсолютно прав. Като извади от чекмеджето на бюрото си един плик – именно моят плик – той каза: „Пребройте ги”.
Краката ми се подкосиха. Възможно ли е това? Започнах да броя. Всички пари бяха на мястото си, до последното евро.
– Това не може да бъде, как е възможно?
Тогава полицаят попита младежите:
– Как стана така, че не пипнахте парите? Не ги намерихте ли, какво ли?
– Не, – отговори единият. – Т.е. намерихме плика, но не го отворихме.
– Защо? – попита полицаят.
– Когато претърсвахме колата, в „жабката” намерихме шофьорската книжка и талона на автомобила. Намерихме и същия такъв плик, в който имаше сух хляб от църквата.
– Нафора, глупчо – подсказа другият.
– Да, нафора. Продължихме да търсим и във вратата на шофьора намерихме съвсем същия плик. Помислихме, че и там има нещо подобно – очевидно собственичката на колата е много вярваща – и не го отворихме.
Всички онемяха. Полицаите стояха наоколо зашеметени. Никой не каза нито дума.
Няма да ви отегчавам с повече подробности. След известно време дойдоха родителите на младежите, много добри хора. Аз оттеглих заявлението си и се прибрах у дома. Децата не можеха да повярват, че колата се е намерила, при това в пълна изправност. И парите. Липсваше само бензинът в резервоара. Това беше потресаващо. Малкото парченце антидор беше успяло да промени целия ход на събитията! Ако те бяха намерили парите, всичко би тръгнало по съвсем различен начин. И най-важното, аз не си спомнях как антидорът се беше оказал там. „Жабката” отварях много рядко. Най-вероятно антидорът беше останал в нея още от лятото. Понякога посещавам поклоннически места. Но как се беше оказал в плика? Никак не можех да си спомня.
Важното е, че това събитие ме накара да гледам на живота по друг начин. Да приемам с уважение и благодарност всичко, което ми се случва. Дори най-лошото. Този случай повлия на много хора. Първо на мен. Второ, на моите деца. Обикновено имахме разногласия, но сега те постоянно водят разговори на духовни теми. А по-малкият, който е випускник на лицея, през тази година пости за пръв път. По време на описания случай аз участвах в следдипломна програма и в този ден не отидох на занятия, като обясних причината на преподавателя. На следващия ден, като изслуша продължението на историята, той замислено поклати глава и ме посъветва да отида и да се причастя. Причастих се в деня на свети Николай Чудотворец. Излишно е да казвам какво впечатление направи този случай в полицейското управление – всички ме гледаха с удивление. Майката на един от младежите, които бяха откраднали колата ми, ми се обади след Рождество и каза, че нейният син е решил да пости и да се причасти. Случаят с антидорът го поразил. И също така това, че злодеянието им не повлякло след себе си никакви последствия. Той горчиво се разкаял. Колегите ми също научиха за случая. Някои от тях го забравиха. Но с някои от тях често си говорим за съществуването на висши сили, които устройват нашия живот. И още. Това произшествие много ме сближи с една моя приятелка, която ми помага по-уверено да вървя по духовния път. Казва се Ангелики. Думите на стареца и думите на молитвата помня винаги – и в добро, и в зло. Тази молитва се отпечата в ума и сърцето ми. Повтарям си я често, може да се каже, всеки ден.
„Господи… При всички непредвидени случаи не ме оставяй да забравя, че всичко е изпратено от Теб… Научи ме, че нищо не се случва без Твоята воля… Господи, дай ми сили да понеса умората на настъпващия ден… И ме научи да се моля, да вярвам, да се надявам, да търпя и да обичам. Амин”.
Наистина, в тази ежедневна суета човешкият ум не може да си представи бъдещето и какво може да се случи утре.
1. Антидор е гръцка дума, която означава „вместо даровете”. Така се наричат частиците от осветената при проскомидията просфора, които в края на литургията се раздават на вярващите, които не са се причастили със Светите Дарове. У нас антидорът се нарича обикновено „анафора” или – неправилно – „нафора”.
Източник: Православие ру
Сподели: Send this article by email
What is your name?
Please indicate below the emails to which you want to send this article: История за изгубените пари и откраднатия автомобил
Enter one email per line. No more than 5 emails.
Send
Close
