Вчера беше основана нова политическа формация – Движение за радикална промяна „Българска пролет“ с председател Велизар Енчев. Седмици преди преди учредяването й за нея се говореше като за българския вариант на гръцката ултралява „Сириза“.
Велизар Енчев е в момента депутат в настоящото народно събрание. Той влезе с листата на „Патриотичния фронт“, но малко след коалирането на националистите с ГЕРБ той се отрече от него и стана независим.
През последните 10 години политическата кариера на Енчев премина през „Атака“ и „Патриотичния фронт“, а сега той си създаде своя собствена формация като подобно на много свои предшественици пробвали се в такива начинания се обяви срещу статуквото в държавата и управляващото мнозинство.
Така, на политическия хоризонт се появи още една формация, която ще се бори за гласовете на бедните, разочарованите и онеправданите българи. По принцип няма партия, която в своите учредителни документи да не е заявявала, че ще прави нещо по-различно. Но на практика се случва нещо съвсем различно щом дадена партия влезе в допир със властта идеите и писаните програмни намерения като че ли отиват в историята.
Но движението на Велизар Енчев ще засили натиска в лявото политическо пространство. Защото колкото и онеправдани и бедни да има в нашата страна, мнозинството от тях не виждат смисъл да подкрепят уж борещите се за техните права партии. Странно, нали? И когато човек се обърне към която й да е лява партия в момента, съвсем лесно ще забележи следното:
1. Най-голямата като членска партия вляво, а именно БСП днес провежда конгрес, на който промени своя Устав, прихващайки на каишка областните и общинските партийни ръководства, които може да си придърпва както и когато си поиска. Вместо свобода за действие, съобразно регионалните особености в навечерието на местните избори, общинските ръководства ще треперят в кой момент някой на Позитано 20 може да поиска да им отсече „главите“. Освен това се заформи и вътрешен лидерски сблъсък между двама провалени, според мен, председатели – Станишев и Миков и кликите около тях не могат да дадат нищо вече на БСП, напротив – те единствено свалят доверие и отвращават хората от БСП.
2. „АБВ“ в момента е в процес на избор на нов (стар) председател. Партията се намира в сложна ситуация – хем е в управлението, хем го критикува, но не излиза от него. Тя вероятно разчита, че водената от Ивайло Калфин политика ще успее да привлече леви избиратели към нея, като по този начин ще може да разшири влиянието си сред избирателите. Но освен в сектор „Социална политика“, „АБВ“ трябва да се опита да прокара и други свои политики в отделните управленски сфери, като по този начин да покаже характер в коалицията доминирана от ГЕРБ и РБ. Но дори с участието си в управлението партията на Първанов рискува да понесе значителни негативи, които може да се отразят в крайните изборни резултати през октомври. Или казано накратко „АБВ“ е изправена пред решаването на сложна дилема от въпроси.
3. Вляво е и формацията на г-жа Татяна Дончева, която на последните избори успя да вземе 1% от гласовете. Но проблемът при малките, особено при новите формации се състои в безуспешното изваждане и налагане на нови лица. Проблемът е характерен за цялото ляво пространство, защото от години насам най-голямата партия БСП налага едни и същи хора по върховете си, които й носят единствено поражение след поражение и отлив на маса избиратели. Същото се случва предполагам в областните и общинските структури на партията, защото кадровата политика на партията се състои в периодичното преброяване на партийните членове и издаването на електронни карти на новопостъпили младежи, които първо че са малко и второ, трудно се задържат в нея, след като видят за каква борба иде реч по време на предизборни кампании.
Липсва кауза, липсва идеология в лявото политическо пространство. За какво изобщо някой решава да сформира партия, ако не за да получи доверие и да управлява един ден? По принцип почти всички партии, особено по-големите, се стремят да получат възможно най-голямо доверие за да участват в едно управление. Въпросът е после как успяват да оправдаят това доверие в процеса на участието си в едно управление? БСП например се провали 2 пъти за 6 години в управлението си, но хората които съучастваха в него не се чувстват ни най-малко гузни от това, продължавайки да говорят, че е „Време за справедливост“. Кога?
И сега, г-н Енчев създава нова партия, прави едни констатации, говори едни неща, които всички ги знаем, и които всички ги усещаме на гърба си. Скоро ще тръгне из страната като един „Апостол“ да сформира „комитети“ (общински структури) ще откъсне от тази партия 5 члена, от другата 10, ще намери 5-6 тепърва влизащи в допир в политиката и готово. После може да си направи предаване или направо да отвори телевизия, щото така стигаш до повече хора, а може да си направи и вестник?
В крайна сметка лявото се нарои много сериозно през последните години, защото монополиста (БСП) реши, че нейните партийни членове са и такива пожизнено и те нямат право да искат, да се обаждат, да критикуват, да вземат решения, които да са следствие от местни или регионални особености. Монополиста също така спечели на два пъти доверието на хората (всъщност 2013-та беше 2-ра сила), влезе в управлението в безпринципни коалиции и се сгромоляса с гръм и трясък, защото управляващите кораба на Позитано 20 явно се оказаха неудачни управници.
Вместо модерна лява политика, модернизиране на партията и отваряне към проблемите на хората и към обществото, БСП се изолира в ъгъла и се капсулира посредством някакви уставни прийоми използвайки принципа „Който не е с нас, е против нас“.
Така една поредица от трупащи се проблеми, управленски неудачи, липса на визия за бъдещето на Левицата след 5,10 или 15 години, липса на нови идеолози вляво (освен Първанов), които да начертаят пътя по който тя ще се развива през годините, доведоха до там, всеки втори ляв избирател да се хване на клонката на новоизлюпващи се предизборни формации, които гръмко обещават и още по-гръмко се провалят. Не са малко и случаите, когато потенциално леви избиратели направо гласуват за иначе дясната ГЕРБ, привлечени от харизмата на Бойко Борисов. Между другото, вляво липсват (с изключение на Първанов и Татяна Дончева) харизматични фигури, които да се харесват от широк спектър избиратели, които да говорят разбираемо и директно така „по като хората“, а не да гледат от своя висок пиедестал, ала: „Вижте ме, аз съм президент на ПЕС“.
И така, ако един ден лявото намери своите нови идеолози, ако изнамери кауза и хора, които да я отстояват не само в опозиция, а и в управление, може би ще станем свидетели на появата на нов политически субект, който да увлече не 5,10,20, а хиляди, дори милиони българи. Лявото може да бъде силно само тогава, когато се обедини не около една партия, не около един окопал се председател, а когато намери кауза, идеология и хора, които по-сърцато да я отстояват. Именно в това ново „ляво“, един ден, биха се припознали и мнозинството от младите хора, които по начало са леви, но не виждат нищо ляво, което да ги привлече в една партия като БСП, например. Може би на някои това ще им прозвучи като „С БСП трябва да се приключи“, но те нещата вече са тръгнали натам. Партията се самоизяжда, изолира и сама може да приключи със себе си, освен ако едно парламентарно представителство от 30-40 мандата не е напълно самодостатъчно за някои нейни фигури? Но пък тя може и да „Възкресне“, стига да тръгнат някакви процеси от долу на горе, но отдавна спрях да вярвам, че може да се случи… но пък кой знае?
