Великобритания сега наистина се е озовала в непознати води. Две и половина години след референдума за Брекзит и помалко от 70 дни преди срока, в който Обединеното кралство законно се е задължило да напусне ЕС, британският парламент отхвърли с 432 срещу 202 гласа единственото споразумение, осигуряващо регулирано напускане на съюза – най-голямото парламентарно поражение за британско правителство от повече от век. При нормални обстоятелства всеки премиер, понесъл подобно унижение по основна политика, незабавно щеше да предложи оставката си или да свика избори. Само че обстоятелствата не са нормални, предаде БТА.
Правителството на Тереза Мей днес ще се изправи пред вот на недоверие, който със сигурност няма да мине, понеже никой от собствените й депутати, нито Демократическата юнионистка партия (ДЮП) са готови да поемат риск от избирането на ляво правителство начело с Джереми Корбин. Същевременно лидерството на Мей начело на торите не може да бъде оспорвано още 11 месеца според партийните правила. Така че един министър-председател, който очевидно вече няма доверието на кабинета си, на партията си и на парламента, ще остане на поста. Но в името на каква цел?
Великобритания е изправена пред криза и не е ясно дали Мей е част от проблема или част от решението. Картите, с които разполагаше, бяха лоши, но и тя ги изигра изключително лошо. Нейният подход при преговорите за Брекзит беше белязан от лоши решения, неяснота, увъртане и криворазбрана лоялност към своите. Тя задейства член 50 преди изобщо да има каквато и да било представа какво иска от преговорите или някаква ясна представа по какъв механизъм ще стане всичко. Мей прахоса два от 24-те месеца за преговори, като хазартно заложи на общи избори, които се надяваше да й донесат увеличено парламентарно мнозинство, а вместо това остана с правителство на малцинството, подпирано от ДЮП.
Едва през септември миналата година тя предложи някаква своя визия за бъдещите отношения с ЕС. Но нейният План Чекърс се оказа мъртвороден, отхвърлен както от голяма част от нейната партия, така и от Брюксел. Политическата тактика на британския премиер допринесе за загубата на доверие. Брюксел преговаряше прозрачно, публикувайки подробни документи, които разясняваха европейската позиция, и беше откровен за потенциалните негативи и отстъпки. В резултат успя да изгради консенсус сред 27-те държави членки. Обратно, Мей беше потайна и уклончива, криейки важни подробности от министрите си.
Тя не се постара да постигне консенсус, отказвайки да протегне ръка на другите политически партии, регионалните администрации, компаниите и синдикатите. Всъщност на моменти изглеждаше сякаш премиерът с всички сили се стреми да подклежда разделение. Критиката й срещу „гражданите на нищото“ беше възприета като атака срещу онези 48 процента, които гласуваха за оставане в ЕС. Затова нейните призиви напоследък за национално единство звучаха неубедително. Най-голямата грешка на премиера обаче беше отказът й да бъде честна към обществото.
Тя упорито не признаваше направените отстъпки в процеса на излизане от ЕС и подклаждаше нереалистични очаквания. Преди една година тя все още настояваше, че окончателна сделка за бъдещите отношения ще бъде договорена преди напускането през март. Фактически преговорите щели да започнат едва след като сме били излезли. Тя постави поредица „червени линии“ в речта си на партийната конференция през октомври 2017 г., включително изключвайки каквато и да било бъдеща роля за Съда на ЕС, без консултации и явно без разбиране за последиците.
Мей настояваше чак до публикуването на нейното проектоспоразумение, че може да постигне двоен успех, плод на фантазия – митническо споразумение, което ще даде възможност на Великобритания да се радва на безпрепятствена търговия с ЕС и в същото време да може да договаря собствени търговски сделки, макар мнозина да предупреждаваха, че това е невъзможно. Тя твърдеше, че „без сделка“ е по-лошо от лоша сделка, когато за всички беше очевидна печалната истина, че Великобритания е неподготвена за нерегулиран Брекзит.
Дори твърденията й за собствената й сделка бяха преувеличени. Вярно е, че то има много достойнства. То урежда спорни наследствени въпроси относно парите и правата на гражданите, с което дава възможност на Великобритания да напусне с добри юридически позиции. Запазва отворена ирландска граница и осигурява период на стабилност за бизнеса, докато се договорят нови споразумения за търговията и сигурността. Но то не решава въпроса за Брекзит, защото оставя най-разделящите проблеми да бъдат уреждани след напускането.
И твърдението й, че е върнала обратно контрола над нашите финанси, граници и закони трябва да се приема предпазливо, докато не станат известни условията на окончателното споразумение. Това, което може да се каже със сигурност е, че каквато и сделка да бъде договорена, тя ще бъде далеч от това, което обещаваше Leave (кампанията за напускане). Разбира се, като премиер, подкрепящ Remain (оставането), от партия, подкрепяща Брекзит, Мей може би е усещала, че няма друг избор, освен да се държи именно по този начин.
Тя явно смяташе, че трябва да спечели доверието на твърдолинейните „брекзитъри“. Бидейки тори през целия си живот, издигнала се през йерархията на партията и местната власт, тя е дълбоко предана на оцеляването на Консервативната партия. Подобно на много себеподобни Мей несъмнено вярва, че партийният интерес и националният интерес са едно и също. Стратегията й беше да приведе в изпълнение присъдата на народа по начин, който запазва непокътната дълбоко разединената й партия. И все пак тя трябва да признае, че тази стратегия се провали. За да играе занапред някаква конструктивна роля в този процес, сега тя спешно трябва да промени подхода си.
Снощи тя се съгласи да покани всички политически лидери на „Даунинг стрийт“, за да установи какво е нужно, за да бъде ратифицирано споразумението за излизането. Това бе нещо, което трябваше да направи още преди месеци, дори години. Тя каза също, че целта на правителството не е да протака. Това е обнадеждаващо. Няма смисъл да се връща в Брюксел с още невъзможни искания, за да бъде смекчен предпазният механизъм (бакстоп). Така само ще пропилее още време и крие допълнителен риск да няма сделка, тъй като няма причина да вярваме, че парламентът ще гласува в полза на споразумение, което току-що е отхвърлил. За да бъде запомнена като нещо друго освен злополучния премиер, повел Великобритания към хаоса и разчистил пътя за правителство на Корбин, тя трябва да направи компромиси, за да осигури приемането на поне някаква форма на нейната сделка.
Това означава да направи всичко възможно, за да предотврати Брекзит без сделка, и да бъде готова да приеме мерки, които преди това е отхвърлила, например за постоянен митнически съюз или да поиска избирателите да подкрепят сделката на още един референдум, колкото и непривлекателно да изглежда това за момента. Сега изглежда почти неизбежно, че ще трябва да моли да се отложи Брекзит след март. Ако Мей не желае да направи каквото е необходимо, за да се избегне хаосът, тогава парламентът ще трябва да намери лидер, който ще го направи
