Корицата на сборника „Млечният път“, издаден от библиотека „Галактика“. В сборника се намира и повестта „Винсент ван Гог“ на съветския писател Север Гансовски
9 април 2019 г. 18:50 ч.
Светослав Александров. Когато в края на март публикувах своите размишления по „Машината на времето“ на Хърбърт Уелс, споделих, че за мен фантастичните произведения за пътуване във времето спадат в две категории: или са много добри, или са много слаби. Рядко има средно положение. Изключително трудно се пише за времеви парадокси и някое дребно недоглеждане може да съсипе цялото повествование, дори ако самата идея на творбата е гениална. Днес обаче ще ви разкажа за едно страхотно произведение: повестта „Винсент ван Гог“, издадена през 1970 г. от съветския писател Север Гансовски (1918-1990 г.). Подобно на повечето други книги от библиотека „Галактика“, така и повестта, издадена в рамките на сборника „Млечният път“, е достъпна за свободно четене на страниците на Читанка. Ако не искате да си разваляте впечатлението от книгата, време е да спрете да четете тази статия, защото следват спойлери.
Годината е 1995-та и светът е открил машини, позволяващи да се пътува в миналото. Намесите в историческите събития са толкова сериозни, че световните правителства са прокарали тежки регулации, за да се спрат непрекъснатите изменения в настоящето. Въпреки всичко много хора продължават да пътуват нелегално, било то за забавление, било то за натрупването на облаги. Един такъв човек е главният герой – 25-годишен хлапак, който иска бързо и лесно да се превърне в богаташ. Благодарение на помощта на неговия приятел Кабюс, работещ в института с Парижката машина на времето, героят се отправя към миналото, за да открадне картините на Винсент ван Гог. Двамата обаче откриват, че начинанието им е много трудно – те хем трябва да измислят начин да отмъкнат картините без едновременно с това да заличат славата на Ван Гог в бъдещето, хем картините да бъдат автентични и да преминат всички тестове. Направени са многобройни опити, но не се получава – или след намесата в миналото бъдещият образ на Ван Гог е силно изменен, или радиоизотопното датиране не показва, че картините са на повече от 100 години, както трябва да са.
Това, което най-силно ме порази в тази книга, е как нейното основно послание е силно приложимо в днешния обществен и политически климат, в който се правят непрекъснати опити да бъдат премахвани едни или други произведения от учебните планове и дори да се правят груби вмешателства и промени в същината на някои творби. Как всъщност ние решаваме дали един творец заслужава да бъде издигнат или не? На базата на какъв критерий?
В началото на своите времеви пътешествия 25-годишният герой от книгата на Гансовски има циничен светоглед към творците. Те не заслужават да са известни. Получили са славата си, защото други хора (критици и изкуствоведи) са ги набедили за велики. В очите на Пътешественика на времето художникът Ван Гог е некадърен. Поради неумението да рисува е заслужил съдбата да си отиде от този свят като непризнат гений. Затова Пътешественикът на времето не изпитва угризения да му открадне картините. Какво като го заличи от хода на историята?
Бавно и полека обаче този светоглед търпи промяна. Главният герой успява да се запознае с Ван Гог в различни негови периоди – докато е още млад, идеалистично настроен и оптимист. Докато с хода на годините е преживял личностни разочарования и единствената му останала утеха е рисуването. Докато е вече в края на житейския си път, в лудницата в Арл, броени дни преди да се самоубие. Всеки път Пътешественикът на времето открива нещо достойно във Ван Гог. В началото художникът е неуверен, но трудолюбив и вярва, че трудът му ще бъде оценен. По-късно осъзнава, че е станал истински творец, но е загубил вярата си, че ще получи признание. Накрая, малко преди смъртта си, е придобил недостижимо величие. Главният герой се научава да уважава Ван Гог, макар и първоначално само като човек, а не като художник:
И въпреки това във фигурата му имаше едно странно отчуждено величие. Гледах го и изведнъж почувствувах, че го уважавам. Тоест уважавам го колосално повече от всекиго на света. Разбрах, че съм започнал да го уважавам отдавна — от втората, а може би даже от първата среща. Какво като не умее да рисува, какво като лицата на мъжете и жените от картините му имат картофен цвят и са зеленясали, какво като полята и разораните ниви съвсем не са такива, каквито той ги изобразява. Все едно, в него имаше нещо. Нещо такова, в сравнение с което много неща изглеждат несъществени и второстепенни — дори например атомната енергия.
Едва след това, по време на последното пътешествие, когато Ван Гог е вече починал и е започнал да придобива слава, главният герой се научава да го уважава и възприема като творец. Това, което е необходимо, е да настъпи откровение в точното време. Едва след като посещава изложбената зала, с хилядите посетители, възхищаващи се от Ван Гог, Пътешественикът във времето получава прозрение. Картините сякаш проговарят сами и той разбира какво искат да му кажат:
Гледам „Звездна нощ“, донесена в Лувъра от Музея на съвременното изкуство в Ню Йорк, и ми идва наум, че в звездите Ван Гог е виждал не само светли точки, както ние всички, но е прозрял огромните корони, простиращи се на милиони километри, съобразил е всеобщата връзка на всичко с всичко, поетичната зависимост на нашия живот от онези тайнствени процеси, които протичат в Космоса — зависимостта, която едва много години по-късно откри ученият Чижевски. И не само това! Осенява ме, че развивайки се от картина към картина, Ван Гог е предвидил проблемите, пред които човечеството ще се изправи чак столетие по-късно, когато природата, уж вече покорена, ни изигра нов номер, доказвайки, че не може да бъдеш неин господар, а само приятел и сътрудник. Аз виждам самостойната ценност на битието, сложността на вечно живеещата материя, напрегнато застинала в яркостта и резките контрасти на неговите натюрморти, чувствувам в големите му композиции пулса на биосферата.
И, знаете ли, Север Гансовски е писал за Ван Гог. Аз пък си мисля, например, за Иван Вазов. За твореца, когото най-вече свързвам със спомени как съм се потил над произведенията му, мъчейки се да съчиня някое литературно-интерпретативно съчинение. Или, както го наричах, „съчинение с елементи на разсъждение“. Неведнъж съм си блъскал главата, неведнъж съм се питал: за какво трябва да уча това, което изкуствоведите ми казват, защо трябва да се мъча да анализирам неща, които не разбирам…
Не ме разбирайте погрешно. Важно е човек да се научи не само да чете, но и да осмисля прочетеното. Училищните часове са важни. Те ми помогнаха в живота неимоверно, включително и да се науча да пиша популярна наука. Но любовта към четенето? Това не беше нещо, което усвоих в училище. Случи се през една от летни ваканции, когато, преравяйки семейната библиотека, открих старите купчини книги от „Галактика“ и започнах да чета автори като Север Гансовски…
Постепенно, на зряла възраст, започнах да препрочитам някои от задължителните си училищни книги. Даже преди броени дни препрочетох „Дервишово семе“ на Николай Хайтов. Туй „Дервишово семе“ си го спомням, като че беше вчера … колко кръв и пот съм пролял, за да измъдря анализ как общочовешките ценности се сблъскват с патриархалните…
И знаете ли, погледнах към тези произведения с друго око. Изкуството работи на този принцип – за да осъзнаеш гениалността на гения, трябва да почувстваш произведенията му. И ако има нещо, за което съжалявам, то е, че в едни други времена същите тези творби от училищния материал можеха да ми станат наистина любими.
Но това, за което съжалявам най-много, е че някои хора са останали осакатени – те никога не откриват любовта към изкуството. Някои от тях са на властови позиции. Те са тези, които искат да премахнат Иван Вазов от учебниците, под предлога, че звучал архаично. Как ли пък не. Главата „Пиянството на един народ“ е едно от най-ярките описания в българската литература на нашата народопсихология.
А има начини… има начини да е по-иначе. Затова, моля ви, не пипайте шедьоврите на изкуството. Научете другите да имат отношение към тях, да ги обичат!
-Светослав Александров
Ако харесвате ревютата на Светослав Александров, можете да го подкрепите, като закупите неговата научнопопулярна книга „Аз, виртуалният астронавт“ в хартиен вариант от книжарница „Български книжици“ на адрес гр. София, ул. Аксаков 10 (Кристал) или в електронен вариант от страниците на книжарница Книгите (линк тук) или Хеликон (линк тук)
http://www.space-bg.org/
http://www.cosmos.1.bg/
