На 29 септември 1957 г. в завода за атомно оръжие „Маяк“, в Южен Урал (близо до границата с Казахстан), експлодира бетонен резервоар с 80 тона високорадиоактивна течност – отпадъци от съветското производство на ядрени оръжия.
Последиците от ядрената катастрофа за затворения град Озьорск и околността са ужасяващи.
Във въздуха изтичат с близо 750 млн. гигабекерела повече радиоактивни вещества, отколкото при аварията през 1986 година в реактор №4 в „Чернобил“. За разлика от „Чернобил“, обаче атомната катастрофа в „Маяк“ не влиза в историята.
Това няма как да стане, тъй като инцидентът е пазен като държавна тайна повече от три десетилетия. Едва след края на студената война Москва признава за катастрофата, убила и опропастила здравето на стотици хиляди хора.
Един участък земя, дълъг 300 км и широк 40 км, продължава да е радиоактивно заразен. 50 години след инцидента няма статистика за броя на жертвите.
Снимка: wikimedia
След като през август 1945 година американски самолети пускат атомни бомби над японските Хирошима и Нагасаки, съветският лидер Йосиф Сталин издава нареждането да се разработят съветски ядрени оръжия.
Още същата година от земята изникват ядрената фабрика „Маяк“ и тайният град Озьорск, на 1500 км източно от Москва.
Радиоактивна смес излита на 1-21 км, в атмосферата.
През 1957 година в един от подземните резервоари на „Маяк“ се случва нещо непредвидено. Той съдържа течност – смес от силно радиоактивните изотопи стронций-90 и цезий-137. Тъй като при разпадането им се отделя топлина, резервоарът е трябвало постоянно да бъде охлаждан.
В края на септември обаче една от помпите спира да работи, а системата за контрол не отчита повредата. Течността прегрява и предизвиква мощна експлозия.
В радиус от няколко километра от взрива се счупват всички прозорци, а в офиса на директора на завода тежка метална каса пада напряко на стаята.
При инцидента се отделя радиация в рамките на 20 млн. кюри.
Снимка: wikimapia
Съветската власт описва катастрофата на сух чиновнически език така: “Нарушение в системата на охлаждане вследствие на корозия и излизане от строя на средствата за контрол в един от резервоарите в хранилището на радиоактивни отпадъци с обем 300 куб. м предизвикало самозапалването на складираните там 70-80 тона високорадиоактивни отпадъци.
Изпарението на водата, изсушаването на остатъка и нагряването му до температура от 330-350 градуса предизвикват на 29 септември 1957 година в 16 часа местно време взрив на резервоара. Мощността на взрива се оценява на 70-100 тона тринитротолуол.“
Сградата, в която става взривът, представлява бетонно съоръжение с отделни клетки за 20 подобни резервоара. Експлозията разрушава резервоара от неръждаема стомана, който се намира в бетонна клетка на дълбочина 8,2 метра. Радиоактивните вещества са изстреляни на 1-2 км във въздуха и образуват радиоактивен облак.
Югозападният вятър, който духа през този ден със скорост от 10 м/сек, го разнася, а 4 часа след взрива той е изминал 100 км. След 10-11 часа радиоактивното трасе е напълно оформено.
Върху земята се изсипват два милиона кюри и оформят замърсения участък, разположен на 300-350 км североизточно от завода. По-късно е определена границата на замърсената с радиация зона, която обхваща участък от 23 000 кв. км.
Малцина знаят за „Маяк“
Езеро Карачай /Снимка: lolwot
Зоната на радиоактивното замърсяване се оказва на територията на три области – Челябинска, Свердловска и Тюменска – с население от 272 000 души, живеещи в 217 населени места. В резултат от аварията са обезлюдени 23 селища, които след това са унищожени.
Животните са изклани, дрехите са изгорени, сградите са сринати със земята от булдозери. В рамките на няколко часа десетки хиляди руснаци са лишени от цялото си имущество и са оставени на голото поле. Информация за случилото се липсва, обявена е пълна секретност и е издадена заповед да не се говори за ставащото.
Затова извън границите на Южен Урал за аварията не знае никой. По-малко от година след инцидента, на 1 май 1960 година, над Урал прелита американски разузнавателен самолет, който е свален от съветските военни.
Едва през 1976 година изгоненият от Съветския съюз биохимик и дисидент Жорес Медведев публикува в Лондон статия, в която намеква за катастрофата. Западът посреща думите му с недоверие.
Ядрената катастрофа дава на съветските учени възможност да работят на огромно опитно поле, на което да изследват последиците от радиоактивното лъчение върху човека и природата. Това, което САЩ изучават с огромни усилия в лабораторни условия, руснаците наблюдават в естествена среда.
В съветските специализирани издания често се споменават „опити“ с вредите от облъчването. Медведев открива тайната, тъй като по онова време са изследвани цели езера с радиоактивно лъчение. А това било доказателство за ядрена катастрофа.
През 1979 година Медведев публикува тригодишното си проучване в книгата “ Доклад и анализ на пазената в тайна атомна катастрофа в Съветския съюз“. След това обаче са нужни още десет години, за да потвърди Съветският съюз обвиненията на учения.
Ядрената фабрика отравя околната среда
Снимка: wikimedia
И преди катастрофата заводът за атомно оръжие“ Маяк“ трови околната среда с радиоактивно лъчение. Години наред той отвежда радиоактивните води, използвани при производството на плутоний за атомните бомби, в река Теча.
Хората обаче не подозират за това и ловят риба, къпят се в реката и перат дрехите си в нея. Така в региона започват да се появяват загадъчни болести – лъчева болест, много често и левкемия. Местните трупат опит и вече знаят, че „ако цветът на кръвта от червен стане бял, значи човекът не може да се оправи“.
След 1957 година много от хората край „Маяк“ са оставени на произвола на съдбата. Населението не е подложено на медицинско наблюдение, първите изследвания се правят едва две години по-късно, и то само в едно село по поречието на Теча -Метлино.
За да намали радиоактивното облъчване, управата на „Маяк“ решава да не отвежда радиоактивните води в Теча, а да построи изкуствено езеро. Така възниква Карачай, но по ирония на съдбата то става причина за следващата ядрена катастрофа.
През лятото на 1967 година то пресъхва почти напълно, а вятърът разнася радиоактивния прах с близо 200 000 гигабекерела.
Сетланс
