Понеже днес много се говори за любовта и хората мислят, че тя е едно пасивно състояние, бих искал да поговорим за любовта като движеща сила на живота. Без любов все едно имаш автомобил без двигател.
Това именно е естеството на любовта – защото много пъти казваме: „Аз, който направих толкова много, а другият не отвърна на любовта ми и постъпи неблагодарно.” Дори само това показва, че нямаме любов. Търговия правихме – „давам ти, за да ми дадеш“. Това обаче не е любов. Истинската любов е Тивериада – дава водите и не очаква нищо, нито едно „Благодаря“, но така остава жива. Когато обаче човек от малък се е научил да краде и да ощетява другите, остава мъртъв. Може да му растат нокти, коси и брада, да расте на височина и да побелява, но реално да е мъртъв. Човекът без любов е мъртъв. Вярвам, че тази картина на двете езера ни показва естеството на любовта.
В пустинята отците живеели толкова бедно, яли хляб и сол. Веднъж занесли на един подвижник свежо грозде. Грозде в пустинята?! Подвижникът се зарадвал, поблагодарил и си помислил: „Харесва ми гроздето, но ще се хареса на еди-кой си старец. Нека му го занеса.“ Занесъл му го и той се зарадвал но си, казал: „Харесвам ми гроздето, но по-добре да го занеса на брата по-горе!“ И му го занесъл. И той на свой ред го занесъл на друг брат, и той направил също и така гроздето направило една обиколка и се върнало при първия. Ето кое е общение.
Вярваме в силата на любовта. За да разберем тази велика истина, бих искал да прибегнем към първите страници на човешката история, защото смятам, че първите глави на Стария Завет са ключове. От Стария Завет научаваме, че троичният Бог, движен от безкрайна любов, създал света и в този твърде добър райски свят поставил човека като цар на творението. Свят (κόσμος) на гръцки означава „украшение“, светът бил Рай, човекът живеел в Рая, който трябва да разбираме не като едно хубаво място, а като общение на любов, любящо хармонично отношение на човека с Бога и с ближния, природата и неговото Аз. За да го кажем по друг начин, Раят съществувал докато царяла любовта, която била свръзката. Това с прости думи било основно предписание за функционирането и живота на света. Купуваме един уред, автомобил, пералня, каквото искате, купуваме го, продавачът ни дава ръководството и ни казва: „Това са предписанията, за да работи правилно уредът“. Но ако заредя колата вместо с бензин с вода, поради кризата, тогава автомобилът няма да тръгне и ще се повреди. Харесва ни или не, автомобилът се движи с бензин, дизел или газ. Във всеки случай не и с вода, това са неговите предписания. Или ни казват, че трябва да минава през сервиз, да сменяме маслото и т.н.
И така, можем ли да определим като слабост на автомобила това, че използва бензин, а не вода? Тоест можем ли да определим като слабост, като пасивно състояние усилието на човека да живее в съгласие с неговите предписания и неговото предназначение?
Св. Писание в крайна сметка е една Книга с предписания – как ще живее човекът, за да живее реално.
Предписанията обаче не били спазени, грехът довел до разпада на хармонията и светът от украшение станал долина на плача. Свръзката на любовта се разкъсала – човекът първо прекъснал общението си с Бога, второ, с ближния, трето с природата, четвърто, със самия себе си. Виждаме това в действията му веднага след падението. Какво става в прародителите? Става трус, любовта изчезва и идват срамът, страхът, отчуждението, човекът вече живее в едно шизофренично състояние, грехът го наранява много тежко. Видяхте ми какво прави Адам? Чува Божия глас и вместо да се втурне да види Бога и да Му говори, както дете на баща си, какво прави? Крие се, бяга, срамува се, страхува се.
Така човекът загубил Рая като хармонична и любяща връзка, разрушил връзката си с Бога и след това връзката със своя ближен. Помните, когато за първи път видял Адам Ева, възкликнал в онази първа любовна песен: „това е кост от костите ми и плът от плътта ми”.
След това, когато паднал в греха, какво казал на Бога? „Не аз съм виновен, а тази, която ти ми даде, тя е виновна!“ Ева, разбира се, казала: „Змията е виновна!“ Така връзката се разкъсала. „Кост от костта ми“ станала „Тя“!
Така се загубила тази връзка, хармонията се разрушила, но споменът останал. Човекът напуска Рая, седи срещу Рая и Ангел с огнен меч пази Рая, за да не влезе вътре. Разбира се, това са символични изрази, но това, че Адам гледа Рая показва неговия жив спомен. И какво прави? В тропарите на Сирна Неделя, се казва, че Адам седнал срещу Рая и плачел, припомняйки си Рая, и казва: „няма да ти се насладя отново“ и плаче, и ридае за това, което загубил. Именно тази картина показва незатихващата жажда на човека, неговата трайна носталгия по загубения рай, за загубеното общение на любовта. Човекът започва да блуждае, опитва се да намери отново изгубения Рай, изгубената любов, но използва погрешен начин – себелюбието, егоизма, любовта към себе си.
Илия Вулгаракис пише: „Обикновено хората разсъждават, живеят и говорят за любовта, виждайки само едната й страна, тоест откъслечно. Друг път я преживява по болестен начин, във форми, които спадат към нейната патология, някога, и изобщо не рядко, я преживяват като пълно нейно отрицание, което не е омразата, както смятаме, а егоизмът и безразличието към другия. Църквата приема, че любовта е всеобхватно явление, което не се среща само при хората, но и при животните, приема още, че цялата вселена е сътворена от любов и в нейното най-дълбоко устройство функционира в съгласие с нейните закони. Любовта е оста, около която се върти целия свят. Дори и злото, колкото и да изглежда дръзко това, което казвам, се подчинява на закона на любовта. Никой не прави злото без да гледа своето лично добро, тоест едно движение на любов към себе си, колкото и тази любов да е извратена. Липсата на любов, по-скоро нейното изопачаване, което е егоизмът, е причината за злото. Егоизмът е форма на любов с обратна посока. Вместо да върви към другия, тя се разгръща като любов към нашето Аз, вместо да води до единство с другия, завършва в нейната изкривена форма, в себе-единство (т.е. единство с моето Аз), до изолация, вместо човекът да се жертва заради другия, за да се зарадва заедно с него на красотата на общуването, той експлоатира другия, за да стигне до пълно разпадане и самота. Много се опасявам, че тази самота е болестта на нашия век, голямата цена, която плащаме, защото се отрекохме от християнската любов. Някои църковни текстове описват ада като място, където хората ще се заедно, но вързани за гърбовете, тоест не да могат да се гледат в лицето, не да могат да общуват. Много се боя, че тази форма на ад не ни е неизвестна”.
Обратното движение на любов е себелюбието, егоизмът. Човекът вътрешно се бунтува срещу Бога, ближните, природата. Няма да се спрем на други последици, а само върху последицата за връзката му с другия човек. Другият престава да е брат, ближен, плът от плътта му, става враг, противник, конкурент. Първите страници на човешката история са оцапани с кръвта на Авел. Първата смърт била насилствена, братоубийствена. Оттогава хората търсят все по-усъвършенствани начини, средства и оръжия, за да могат, ако е възможно, при една война никой да не остане жив.
Така цялата човешка история е трагична история, история на войни, насилие, безкрайни кръвопролития. Виждаме и днес какво става малко по-встрани от нас – в Сирия.
В това безизходно състояние изход даде Бог, Който е любов. Божията любов се яви и се явява по много начини. Най-величественият е, че прати Сина Си на земята, стана Човек, жертва се, с единствена цел да спаси всички хора, да донесе мир между човека и Бога, да разруши стената на позора, да отвори райските двери. Христовият Кръст в очите на невярващите изглежда като крайна слабост и по думите на апостола като безумие. Но в действителност е най-голяма сила, израз на съвършената любов. „Иисус, знаейки, че е дошъл часът Му да премине от тоя свят към Отца, и понеже бе възлюбил Своите, които бяха в света, Той ги възлюби докрай”. И сега докрай ще покаже Своята съвършена любов. Как? На Кръста. Този неповторим жест на Бога ни поучава, че най-дълбокият смисъл на любовта е себеотрицанието и това е пътят към другия. Чрез кръста човек може да възстанови връзката си с Бога, ближния и цялото творение. Фрагментираният свят може да се интегрира и да стане отново свят (κόσμος), украшение, да стане Църква, да стане семейство. Свръзката, движещата сила е любовта, тя е главната черта на християнина. Христос в последните Си думи казва: „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си”. Пътят към Бога вече минава през другия. Човек не може да приближи Бога, ако отношенията му с него са разстроени. Днес тази голяма истина е пренебрегната, изопачена, забравена. Посланието, което приемаме от малки, е антиевангелско и антихристиянско. Другият? – „Той е лош, противник, враг, – другият само лошо може да ти причини, не те обича, нито заслужава любовта ти.“ Така стигнахме дотам да гледаме другия не като брат и спътник, а като ад, както казва Сартр. Човекът, бидейки отдалечен от Бога и ближния, се затваря в егоизма си, обожествява себе си и претендира за култ към себе си, стига до демонично състояние, до ад, това е ад. Св. Максим Изповедник, който пише превъзходни текстове за любовта, пише на едно място, че умът, който се съединява с Бога и остава завинаги съединен с Него, чрез молитвата и любовта става мъдър, благ, човеколюбив, милосърден, дълготърпелив и въобще носи със себе си почти всички божествени харизми и белези. Напротив, отдалечен от Бога и прилепвайки към материални неща, тъй като е станал сластолюбив и като скот, като звяр, влиза в конфликти с хората.
Човекът без Бога е скот, звяр. И както казва св. Ефрем Сириец: „Този, който не обича, е глупав по ум.“ Глупав е. Точка по въпроса.
Живеем днес интензивно това демонично състояние, този ад. И лошото е, че свикнахме с него и го смятаме за естествено състояние. Сартр, както отбелязахме, казва, че другият е моят ад, и следователно всяка връзка с другия, дори и любовта, е осъдена предварително на неуспех и както утвърждава сръбският епископ Атанасий Йевтич, цялата тази ужасна по-скоро демонология, отколкото антропология, Сартр я нарича хуманизъм, тоест да гледаш другия като ад, като противник , като враг, – и това било хуманизъм!
В противовес на този демоничен хуманизъм стои учението на Църквата. В Църквата човекът има възможността да преживее общението на любовта, естествено ако го иска. Защото може да е църковен човек и да живее като нецърковен. Божият човек, истинският Божи човек вижда другия не като ад, а като ближен, като брат. Другият е неговият рай, вечен живот и радост. Всичко това не са теории. Църквата го живяла в лицата на светците. Св. Антоний Велики казва – от ближния зависи животът и смъртта. Ако спечелим брата си, Бога печелим, ако скандализираме брата ни, срещу Христос съгрешаваме. Св. Аполос казва: „Когато идват братята ни, да им се покланяме, защото не на тях, а на Бога се покланяме. Видял си брата си, видял си Господа, Бога твоего. Не търси да видиш Бога във видения, видял си брата си, видял си Бога твоего.„
Св. Аммонас има много хубав текст, да го поставим в рамка и да го гледаме всички ние, когато толкова много говорим срещу другите. „Истинната любов никого не мрази, никого не осмива, никого не осъжда, никого не утеснява, от никого не се гнуси, нито вярващ, нито невярващ, нито чужденец, нито грешник, нито блудник, нито нечист, напротив, повече обича грешниците и немощните и нерадивите, за тях страда, скърби и плаче, повече състрадава на злите и грешниците, отколкото на добрите. Така се почита Христос, Който грешниците призвал към покаяние, ядейки и пиейки с тях. Затова, показвайки коя е истинската любов, Той поучавал, казвайки „Бъдете милосърдни, както и вашият Отец е милосърден… Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни”. Така, който има истинска любов, всички обича, всички милва, за всички се моли”.
Любовта за св. Василий Велики била движеща сила, тя била причината да създаде прочутата Василиада, където служил на страдащия човек. Навярно не знаете, той бил лекар, имал седем дипломи, както бихме казали днес. Една от тях била по медицина и какво направил – в болниците се грижел за прокажените, сам чистел техните страшни рани и не само това, а миел наранените им ръце и нозе и ги целувал, защото казвал, че целувам нозете на Христос, раните на Христос. Кой знае днес това? Днес казват, че св. Василий е книжовен човек, учен. Ама какво говорим сега? (денят на писмеността в Гърция е на 30 януари, празникът на Св. Три Светители – бел. прев.) Това ли бил само, или този, който се навеждал към човешката болка и организирал цялата тази социална дейност?
Св. Симеон Нови Богослов казва: в лицето на другите трябва да виждаме Христос и такава любов да чувстваме, че да сме в състояние да жертваме и нашия живот за тях.
Св. Серафим Саровски, когато някой идвал при него, го поздравявал с „Радост моя, Христос воскресе! Другият бил неговата радост. Представете си там да бил Сартр, който казвал, че „другият е моят ад – ти си моят ад, махни се!“, а светецът казва: „Ела, радост моя!“
Тази любов била движеща сила на св. Лука Симферополски и на всички светци. Цялото им същество преливало от любов към човека. Чели сте житието на свети Лука, той бил талантлив художник и можел да направи голяма кариера, но вътрешно го „ядяло” това: мога ли да се занимавам с нещо, което ми харесва в същия момент, в който има толкова болка до мене? И било трудно за него да го приемат медицина, не се справял добре с физиката и химията, но взел решение. И когато го взел и завършил с отличие, негови състуденти го попитали: „Какъв ще станеш?“, той отговорил: „Селски лекар. Ще отида в провинцията да служа на бедния мужик.“ Ама какво говориш? Ти, роден учен, ще отидеш там да помагаш на бедните селяни? Той сам пише: „тези думи ме бяха наранили, понеже не бяха разбрали, че аз следвах медицина с изключителна цел да помагам на бедните хора през целия ми живот“. И естествено го направил.
В Симферопол и в други части имало шпиони, които го следили ден и нощ. Днес излязоха архивите и знаем, че шофьорът му, свещениците му и околните го шпионирали и доносничели. Той го знаел, но тези хора, когато се разболявали, не отивали при друг лекар, а при св. Лука, който се грижел за тях.
Завършвам с една картина: някои от вас са ходили в Светите Земи, по стъпките на Христос. В Палестина има две езера. Малкото – Тивериадско езеро и голямото – Мъртво море. Малкото езеро е живо – пълно с риба, там Христовите ученици ловели риба. Голямото езеро – Мъртво море – е мъртво и няма следа от живот. Тук е парадоксът – малкото езеро дава водите си на река Йордан, която се влива и в Мъртво море. Тук е парадоксът, че малкото езеро не пресъхва, остава живо, винаги има риба в него, хиляди години. Голямото езеро, т.е. Мъртво море приема живи води и не оживява, а остава мъртво.
Това именно е естеството на любовта – защото много пъти казваме: „Аз, който направих толкова много, а другият не отвърна на любовта ми и постъпи неблагодарно. „Дори само това показва, че нямаме любов. Търговия правихме – „давам ти, за да ми дадеш“. Това обаче не е любов. Истинската любов е Тивериада – дава водите и не очаква нищо, нито едно „Благодаря“, но така остава жива. Когато обаче човек от малък се е чил да краде и да ощетява другите, остава мъртъв. Може да му растат нокти, коси и брада, да расте на височина и да побва, но реално да е мъртъв. Човекът без любов е мъртъв. Вярвам, че тази картина на двете езера ни показва естеството на любовта.
В пустинята отците живеели толкова бедно, яли хляб и сол. Веднъж занесли на един подвижник свежо грозде. Грозде в пустинята?! Подвижникът се зарадвал, поблагодарил и си помислил: „Харесва ми гроздето, но ще се хареса на еди-кой си старец. Нека му го занеса.“ Занесъл му го и той се зарадвал но си, казал: „Харесвам ми гроздето, но по-добре да го занеса на брата по-горе!“ И му го занесъл. И той на свой ред го занесъл на друг брат, и той направил също и така гроздето направило една обиколка и се върнало при първия. Ето кое е общениюбовНикой не искал да изяде благословеното грозде от любов към брата си.
Има още една картина. Веднъж един човек поискал да научи какво е раят и адът. Един Ангел му казал: „Ще ти покажа“. Завел го в ада – там имало пищна трапеза, хубави завеси, светлини, на масата имало всичко какво можеш да си представиш, нищо не липсвало. Хората обаче наоколо било нещастни, защото имали големи ръце и вземали храната, но не можели да я поставят в устата си, ръката им не можела да се свие (в друга версия на разказа хората държали много големи лъжици, с които нямало как да се хранят). Опитвали се, но не можели. Ангелът казал на човека: „Това е адът.“
Отиваме в Рая. Абсолютно същата обстановка и трапеза. Всякакви ястия, и там хората имали големи ръце, но били радостни и сити. Защо? И те не можели да ядат сами. Но единият хранил другия. Това, – му казал Ангелът, – е Раят.
Бог, Който е любов, по молитвите на нашите светци да ни помогне да почувстваме тази любов, да отвърнем на великата любов на Бога, Който дойде на земята и стана Човек, като живеем с любов.
превод: Константин Константинов
Сподели: Send this article by email
What is your name?
Please indicate below the emails to which you want to send this article: Човекът без любов е мъртъв
Enter one email per line. No more than 5 emails.
Send
Close
