Н Е Ж Н О С Т
Анри
Барбюс
(1874 – 1935)
Анри Барбюс е виден
френски писател и обществен деец, завоювал широка известност с реалистичните
си антивоенни романи. Завършил Сорбоната и защитил там десертация
по философия, участник във Първата световна война, член на Френската
комунистическа партия. Започва да пише от 1889 година. За романа си
„Огънят“ – революционно отрицание на войната, става лауреат
на наградата Гонкур (1916).
25 септември 1893 г.
Скъпи мой, мой малък Луи! Ето че всичко е свършено. Ние повече никога няма
да се видим. Помни това толкова твърдо, както го помня и аз. Ти не
искаше раздяла, ти би се съгласил на всичко, само да сме заедно. Но
ние трябва да се разделим, за да можеш ти да започнеш нов живот. Не
беше леко да се съпротивлявам и на тебе, и на самата мен, и нас двамата
заедно… Но не съжалявам, че направих това, макар че ти така плака,
заровил глава във възглавниците в нашата постеля, гледаше ме с жален,
молещ поглед… Как пламтеше и колко нещастно беше лицето ти! Вечерта,
в тъмнината, когато вече не можех да виждам твоите сълзи, аз ги усещах,
те пареха ръцете ми. Сега ние двамата жестоко страдаме. Всичко това сякаш
е кошмарен сън. През първите дни просто не бе възможно да повярваме,
и още няколко месеца ще ни боли, а после ще дойде изцелението. И едва тогава аз отново ще започна да ти пиша, нали решихме,
че от време на време ще ти пиша. Но ние също така твърдо решихме,
че ти никога няма да научиш адреса ми и моите писма ще бъдат единствената
свързваща нишка, но тя няма да позволи раздялата ни да стане окончателно
скъсване. Целувам те за последен път, целувам те нежно, нежно;
с целувка съвсем негреховна и тиха – нали ни разделя такова голямо
разстояние!…
Скъпи
мой, малък мой Луи! Аз отново говоря с теб, както ти обещах. Ето вече
година, откакто се разделихме. Знам, че не си ме забравил, ние все
още сме свързани един с друг, и всеки път, когато мисля за теб, аз
не мога да не усещам твоята болка.
И все пак изминалите дванадесет месеца свършиха
своето: наметнаха върху миналото траурна мъгла. Ето че вече се появи
и мъглата. Някои дребни неща помръкнаха, други – съвсем изчезнаха.
Вярно е, че понякога изплуват в паметта, ако нещо случайно напомни
за тях. В някакъв момент аз се опитах и не можах да си представя
изражението на лицето ти, когато те видях за първи път.
Опитай се и ти да си спомниш моя поглед, когато
ме видя за първи път, и ще разбереш, че всичко на света се изтрива.
Неотдавна аз се усмихнах. На кого? … На какво?…
Никому и на нищо. В алеята весело заигра слънчев лъч и аз неволно
се усмихнах.
И по-рано се опитвах да се усмихна. Отначало ми
се струваше, че е невъзможно да се науча отново на това. И все пак,
казвам ти, веднъж, против волята си се усмихнах. Аз искам и ти също
все по-често и по-често да се усмихваш, просто така, радвайки се на
хубавото време или осъзнавайки, че пред теб има някакво бъдеще. Да,
да, вдигни глава и се усмихни.
Ето че аз съм отново с теб,
скъпи мой Луи. Аз съм като сън, нали? Появявам се, когато си поискам,
но винаги в нужната минута, щом наоколо всичко е празно и тъмно.
Аз идвам и си отивам, аз съм съвсем близко, но не можеш да ме докоснеш.
Аз не се чувствам нещастна. При мен се върна бодростта,
защото всеки ден настъпва утро и както винаги се сменят годишните
времена. Слънцето сияе толкова ласкаво, че ти се иска да му се довериш,
и дори обикновената дневна светлина е пълна с доброжелателност.
Представи си, скоро аз танцувах! Често се смея.
Отначало забелязвах – ето стана ми смешно, а сега вече и не броя
колко пъти съм се засмяла.
Вчера имаше празник. На залез слънце навсякъде
се трупаха тълпи празнично облечени хора. Пъстро, красиво, прилича
на градина. И сред това множество от доволни хора аз се почувствах
щастлива.
Пиша ти, за да ти разкажа за всичко това, а така също
и за това, че от днес аз приех нова вяра – аз изповядвам самоотвержена
любов към теб. Ние с теб веднъж разсъждавахме за самоотвержеността
в любовта, без твърде да я разбираме… Да се помолим заедно за
това, да повярваме в нея с цялото си сърце.
Годините минават! Единадесет
години! Аз пътувах надалече, върнах се и отново се каня да замина. Ти, разбира се имаш свой дом, скъпи мой Луи, нали сега
ти си съвсем пораснал и, разбира се, имаш вече семейство, за което
означаваш толкова много.
А ти сам, какъв ли си станал? Аз си представям, че лицето
ти е наедряло, раменете ти са станали по-широки, а посивелите коси,
би трябвало да не са още толкова много и навярно както преди твоето
лице цялото светва, когато усмивката едва-едва докосне устните ти. А аз? Няма да ти описвам как съм се променила, превръщайки
се в стара жена. Стара! Жените стареят по-рано от мъжете, и ако
бях до теб, бих изглеждала като твоя майка – и по външност, и по
онова изражение на очите, с което бих те гледала.
Виждаш ли колко прави сме били, разделяйки се навреме.
Сега вече всичко сме изстрадали, успокоили сме се и днес моето писмо,
което ти, разбира се разпозна по почерка на плика, за теб е почти
развлечение.
Скъпи мой, Луи! Ето вече двадесет години , откакто се разделихме…
И ето вече двадесет години, скъпи мой, откакто
не съм сред живите. Ако си жив и прочетеш това писмо, което ще ти
препратят верни и почтителни ръце – онези, които в продължение на
много години ти препращаха моите предидущи писма, ще ми простиш,
че сложих край на живота си още на другия ден след нашата раздяла.
Аз не можех, не умеех да живея без теб. Вчера ние с теб се разделихме. Погледни внимателно
датата в началото на писмото. Ти, разбира се, не й обърна внимание.
Нали ние с теб вчера за последен път бяхме в нашата стая и ти, заровил
глава във възглавниците, ридаеше като дете, безпомощен пред страшната
си мъка. Вчера беше, когато в полуотворения прозорец надникна нощта,
и твоите сълзи, които аз вече не можех да видя, се стичаха по ръцете
ми. Вчера беше, когато ти викаше от болка и плачеше, а аз, събрала
всичките си сили, се сдържах и мълчах. А днес, седнала на нашата
маса, заобиколена от нашите вещи, в нашето прелестно ъгълче, ти
пиша тези четири писма, които ти ще трябва да получиш през големи
промеждутъци от време. Дописвам последното писмо, а след това ще
дойде краят. Днес вечерта аз ще дам най-точни разпореждания,
за да ти доставят моите писма на онези дати, които са посочени в
тях, а така също ще взема мерки, за да не могат да ме открият. След това аз ще си тръгна от този живот. Няма
защо да ти разказвам как: всички подробности на това отвратително
действие са неуместни. Те биха могли да ти причинят болка, дори
след като са минали толкова години. Важното е, че съумях да те откъсна от самата мен
и направих това внимателно и ласкаво, без да те нараня. Аз искам
и по-нататък да се грижа за теб, нали всички огорчения ти причиняват
толкова остра болка. Аз ще се връщам при теб – не много често, за
да не се изличи моят образ от твоята памет, и не толкова рядко,
за да те избавя от ненужни страдания. А когато научиш от мен самата
цялата истина, ще са минали толкова години (нали времето ми помага),
че ти вече почти няма да можеш да разбереш какво би означавала за
теб моята смърт. Луи, мили мой, днешният ни последен разговор ми
се струва някакво зловещо чудо. Днес ние говорим много тихо, почти нечуто – вече
сме толкова далече един от друг, нали аз съществувам само в теб,
а ти вече отдавна си ме забравил. Днес значението на думата „сега“
за онази, която ти я пише и шепти, е съвсем различно, отколкото
за онзи, който ще чете тази дума и тихо ще произнесе „сега“. Сега, преодолявайки толкова огромно разстояние
във времето, предолявайки вечността – нека това не ти се струва
нелепо, сега аз те целувам както преди. Това е всичко… Нищо повече
няма да добавя, защото се страхувам да не стана печална, а значи
и зла и защото не се решавам да ти призная онези безумни мечти,
които са неизбежни, когато обичаш и когато любовта ти е огромна,
а нежността безгранична.
