И очите му не се насищат на богатство… И това е суета (Екл. 4:8)
Никой… користолюбец, който е идолослужител, няма наследство в царството на Христа и Бога (Еф. 5:5)
Един човек си купил къща и се настанил в нея. Още на първия ден дошъл при него един от съседите и му казал:
– В двора на къщата има змия. Внимавай да не би да ти стори пакост. Дете имаш.
– Благодаря ти, че ми каза, съседе. Още сега ще се запретна да я търся. И, щом я намеря, ще я убия.
– Добре ще сториш. Ще се освободиш от една заплаха и ще можеш да спиш спокойно.
Започнал веднага новият стопанин да търси змията из двора. Не търсил много. Видял я по едно време – проснала се на слънце, припича се.
Стиснал здраво човекът дръжката на брадвата и внимателно запристъпил към змията. Но щом наближил, изведнъж се спрял в почуда. Гледа: близко до змийската глава лежи върху земята кръгла златна монета. Лъщи на слънцето.
Бляснало лакомо пламъче в окото на стопанина.
– Я гледай, – помислил си, – богатство е това. И сигурно е от змията. Сигурно тя притежава чудотворна сила. Не, не ще да е обикновена змия тя!
За да провери дали змията е оставила тази монета там, човекът решил да не убива змията. Когато промени мястото си, да вземе монетата. Ако, след като стори това, пак намери при змията злато, тогава вече напълно сигурно може да счита, че тази змия е с магическа сила.
Сторил тъй, както намислил. На следния ден се поразшетал пак из двора и съзрял в друг кът змията, свита на кълбо. До нея – пак блести нова златна монета.
– Няма да я убивам, – решил човекът. – Ако змията ми мислеше зло, щеше досега да ухапе или мене, или жена ми, или син ми, а виж, тя не само че не стори това, но иска и богат да ме направи. Нека си живее в двора: тя е благословението на къщата.
Започнал стопанинът всеки ден да повтаря същото. И все, когато виждал змията, съзирал до нея златна монета. Събрал доста такива монети той. Станал в скоро време богаташ.
Един ден, обаче, видял своя кон проснат на земята мъртъв. Болка свила сърцето му: такъв хубав, рядък кон бил неговият! Разбрал веднага, че змията е ухапала животното, но когато окото му се спряло върху бляскавото късче злато до нея, веднага я оправдал:
– Не за да ми причини зло е направила това. Тя ми мисли доброто: ето, не минава ден да не ми подарява жълтица. Сигурно конят е поискал я да я стъпче, я нещо друго да й стори, та затова го е ухапала – за да се запази самата тя. Пък даже и да не е така – ако убия змията, не ще мога да си върна с това коня, а пък ще се лиша от жълтиците, които занапред има да получавам. А пък с тях и по-хубави коне мога да си купя!
И останала змията, невредима, а стопанинът на къщата всеки ден увеличавал богатството си с нова жълтица.
Нещеш ли – след някой друг ден нова загуба претърпял. Змията ухапала сина му – единственото му дете. Заплакал бащата от мъка, повикал веднага лекари, обещал им богато да ги възнагради, ако успеят да спасят детето му от смърт. Положили много грижи лекарите, но напразно: детето затворило очите си завинаги.
– Ще убия змията! – заканил се наскърбеният баща. Не ми трябва богатство, щом като най-голямата радост отне от къщата ми!
И се запътил с брадвата към змията, която в това време спокойно си лежала в праха, доволна. Приближил се разгневеният човек до нея, а тя не мръдва: отпреде й лъщи нейният златен подарък.
Примигали пак очите на човека от блясъка на жълтицата, пристъпил напред, а в сърцето му гневът започнал да се стопява. Приближил се до змията. Но вместо да вдигне брадвата и да я убие, навел се смирено и поел лъскавата жълтица.
– Не, не е виновна тя. Виновен е син ми: не знае да се пази. Защо да убивам змията: ако сторя това, ще възвърна ли изгубеното си дете? А ако я оставя, всяка година по триста жълтици ще имам.
И пак останала змията невредима.
Минали дни, седмици. Забравил човекът скръбта по своя син, упоен от получаваното всеки ден злато от змията.
Един ден, когато с доволство броел жълтиците си, които станали вече доста голяма купчина, чул ненадейно писък откъм двора. Притичал – и що да види: жена му плаче с глас и, накуцвайки, бърза към къщата. Разбрал веднага човекът, че и нея змията не пожалила.
Разтичал се веднага, събрал пак лекари и шепи злато им обещавал – само да спасят живота на обичната му жена. Напразно: скоро и тя умряла.
– Ти трябва да убиеш змията. Веднага! – съветвали го съседите. – Виж, колко нещастия ти причини.
– Непременно! – съгласил се през сълзи нещастният богаташ. – Веднага, щом се покаже, ще й смажа главата!
И се отправил на другия ден към змията, заслонила се край голям камък в един кът на двора. Приближил се, вдигнал топора, но изведнъж ръката му се отпуснала обезсилена: близо до змията, в праха, лъщял, вместо златна монета, един голям невиждан дотогава бисер. С радост стопанинът грабнал бисера и го заразглеждал очарован. Забравил и за сина си, и за жена си, забравил за всичко, увлечен в мисълта:
– Ето, змията промени златото в чист бляскав бисер, значи сега тя никому вече не ще прави пакост.
Толкова се бил зарадвал човекът, че почистил мястото, където намерил бисера и всеки ден го поръсвал с аромати. А змията цяла година на това място му оставяла всеки ден по един голям бисер.
Но точно когато на човека вече и мисъл за опасност не минавала, змията се промъкнала до него и впила отровните си зъби в ръката му.
Разтреперал се той, изцъклил очи, занемял. Толкова бил силен ужасът, в който изпаднал, че не могъл дори да извика от болката, която изпитал.
Събрали се съседи, роднини. Разтичали се за лекари. Но с нищо не могли да му помогнат. Умрял човекът, обкръжен от купчините злато и скъпоценни камъни.
Стърчали тези купчини – бездушни и студени. И блясъкът им, колкото и да бил силен, не могъл да разпръсне мрачния ужас на смъртта, която се настанила в този богатски дом.
Из книгата: „Живата вяра”
Сподели: Send this article by email
What is your name?
Please indicate below the emails to which you want to send this article: И очите му не се насищат на богатство
Enter one email per line. No more than 5 emails.
Send
Close
