Днес ми се ще да ви разкажа за чичо Ачо, с когото се знаем от времето на почти двумесечния ми престой в Индонезия през 2012 г. Той съвсем ненадейно ни напусна преди два дни, а преди няколко часа го изпратихме към вечността.
В тази далечна страна той ми беше като наставник, много повече от приятел, не намирам точното определение. Той ни помогна из лабиринтите на индонезийската бюрокрация (която е по-ужасна от нашата), когато си уреждах престоя в тяхнана служба по миграции или си подготвяхме брачните документи. Знаеше къде да отиде, на коя врата да похлопа и кого да „почерпи“. Без него не бихме се оправили.
С чичо Ачо се запознахме няколко дни след пристигането ми в Манадо. Характерното за района лице – тъмна кожа, изпъкнали скули, досущ като от научно-популярните филми. Той беше баща на Шейди – най голямата приятелка на Юли. Отначало беше много тих и мълчалив, после се поотпусна и започна да се усмихва, а накрая пускаше шеги. Слабо говореше английски, забравеше ли думата минаваше на индонезийски. Щом започнех да гледам умно, усмихваше се и се обръщаше за помощ към Шейди и Юли и така разговорът ни продължаваше с техния превод.
Следващите дни той се превърна нашият „екскурзовод“ из местните администрации. Първа беше службата по миграциите. Влязохме в просторен кабинет с двама служители – спретнати, усмихнати и приветливи, единият беше по-висш. След кратък разговор относно кой съм, що съм и откъде съм, причината за посещението ми, попълних съответния формуляр, удариха печата и ми позволиха едномесечен престой.
Чичо Ачо е вторият отляво надясно
Следваше уреждането на брачните документи. Чичо Ачо каза колко пари да му дам за административните разходи, къде да преведем от английски на индонезийски и да легализираме документите, намери ни адвентистки свещеник, уреди ден и час за гражданския брак и готово. Дори беше моят „saksi pernikahan“ – брачен свидетел, понеже нямаше ни българин, ни роднина от моя страна.
Благодарение на него ядох и в станалия ми любим паданг ресторант. Именован е на гр. Паданг, откъдето произхожда. Избираш си маса и сервитьорът слага пред теб всякакви вкусни ятия. Като се нахраните, идва, гледа от кое блюдо колко е изядено и съставя сметката за плащане.
Та, така ще го запомним чичо Ачо – в началото мълчалив, впоследствие усмихнат, услужлив и оправен, с неговото забавно преминаване от английски на индонезийски и обратно.
Ще ни липсваш, но все някога ще се видим отвъд.
Selamat jalan, om Acok, Светлина по пътя ти!
